Българи разказват

Кузман е на 15 години, когато през 1906 г. заминава да продължи образованието си в Солунската реална мъжка гимназия. Прогимназия е завършил в Дебър, но тук няма гимназия и понеже се учи отлично, Йосиф – баща му, решава да му даде този шанс.
Три дена с три коня при попътен вятър трае пътуването от Дебър до Солун. Пътят е доста опасен, а и труден – през Струга, Охрид и Воден. Йосиф наема кираджия за дългия преход през планините. Кузман язди единия кон, вторият е за кираджията, третият носи багажа – един голям дюшек, одеяла, чаршафи, а после цялото това богатство е настанено в пансиона към училището.

Разказва проф. Рая Заимова
Беше есента на 2000 година. Гражданите на България все още пътувахме с визи до страните членки на Европейския съюз. Пътуванията до съседна Гърция се осъществяваха трудно. Неочаквано бях получила покана от френски колега в Университета на Тулуза (Льо Мирай) за участие в международна среща в Солун. Поводът за нея беше проект на европейска комисия по култура към Брюксел, който визираше създаване на документален филм за пътищата във Византия: главните артерии, които очертават комуникациите още от Древни времена и остават важна следа на Балканите през османския период. Консултантите се оказахме само ние двамата с френския професор, останалите участници в срещата представяха телевизионни канали на няколко балкански държави, включително и на Гърция.

Родът ми по бащина линия от едната страна (Пандилови/Ангелови/Сарайски), произхожда от Реканско (Дебърско), но поради тежкия живот там и непрекъснатите набези на арнаутите по Кораб, Бистра и Шар планина, част от семейството се изселва в Княжество България в края на XIX век (София и Самоков), а друга (прапрадядо ми Саве Ангелов Пандилов и неговия брат Дамян Ангелов Пандилов) се преселва в Солун и отваря хлебарница. Прапрадядо ми Саве е убит в Солун през 1903 г., вероятно след Солунските атентати, като бих искал да разбера къде точно е бил погребан в Солун и дали се пазят някакви османски архиви от този период. Останалата част от семейството (доколкото знам) напуска Солун след Балканските войни и се мести в София.

Откъс от анонимно попълнена анкета - "Българи разказват", 31.05.2017 г.

(Този сайт е интерактивна платформа, за която се грижи ентусиазиран и деен екип. Ако желаете да направите допълнения към така подадената информация, да зададете въпрос или да оставите координати за обратна връзка, молим ви, не се колебайте да се свържете с нас!)  

С разрешение на проф. Боян Биолчев публикуваме откъс от новелата му "Преселението", издателство "Труд", 2018 г. 

Пристанището на Солун е по-широко от погледа. Корабите в залива са толкова на гъсто, че водата между тях е като смачкана.
А иначе - накъдето и да се обърнеш всичко е в повече и e по-голямо, отколкото си го е представял човек, който го вижда за първи път. Къщите пълзят по близките хълмове и почти са ги превзели. Живее ли се в необятен град. Колко ли хора има в тия нанизи от бели къщи. Имат ли брой… Сигурно, като отминат улицата си, заживяват сред непознати.

В Солун ме посрещна баща ми, доволен и щастлив от това, че неговият син така блестящо е оправдал неговите надежди. Даде ми 5 лири и сам замина за Воден, да зарадва майка ми.

Бях настанен в „Бошков хан” в стая заедно с други.
На другия ден ходих в гимназията, да се представя на тогавашния директор Ченгелов. Поради нервна възбуда, забравих парите си оставени вечерта под възглавницата. И разбира се, като се върнах, не ги намерих. Баща ми прати други 5 лири с бележка, че евреите били доволни когато техните деца започват работа със загуба. Така и моят случай сигурно ще бъде хаирлия...

Приложено изпращам надгробното слово по повод кончината на нашия уважаван дядо Иван Христов Групчев от 12 юни 1963 г. , изготвено и прочетено от г-н Ангел Узунов – брат на големия войвода от Македония Христо Узунов.
Както е написано, то е много кратко и далеч не обхваща цялостната дейност и най-вече идеологията на борбата за освобождение на българите в Македония. Известно е от другите наследници на борците революционери, че домът на Иван Групчев в София на ул. „Иван Бигор” беше любимо място за срещи на съратниците и техните семейства след установяването им в майка България. Друга подробност за историографите на тази епоха е, че дядо ни Иван Групчев е племенник на прочутия с произведенията си Кузман Шапкарев (Майката на дядо Иван е сестра на Кузман Шапкарев).

Родът ми по майчина линия произхожда от Горна Джумая. Моята прабаба е била гъркиня и се е казвала Ерекина. 

Доколкото си спомням е била съвсем младо момиче, когато родителите й умират. 

Двамата ѝ по-големи братя, нетърпеливи да тръгнат за Америка, набързо я оженват за българина Христо Митов. Бил е явно свестен човек, дребен занаятчия, вероятно обущар. Имали са три деца: Елена, Анастасия и Димитър. Елена се оженва за православен свещеник, на име Атанас. За съдбата на Димитър не зная нищо.

Моята баба по майчина линия Анастасия е родена на 26 юли 1893 г. и кръстена в екзархийската църква "Св. Богородица". Тя е била изпратена да се учи в девическата екзархийска гимназия в Солун, която се е ползвала с авторитет. Живяла е в пансиона, където са приемали деца от вътрешността на Македония. След завършване на образованието си, е работила като начална учителка в Охридско и Горно-Джумайско.

Първият й съпруг на име Петър Трендафилов е бил активен член на земеделската партия и приближен сътрудник на министър-председателя Александър Стамболийски. 9-юнският преврат (1923 г.) го заварва председател на областен земеделски съвет, поради тази причина е убит. Моята баба остава вдовица и като „враг на народа“ й е забранено да учителства. По-късно се омъжва за Никола Михайлов Абаджиев, учител и журналист, по произход от Дупница. Моята майка е тяхното единствено дете.

Румен Лозанов, Монреал

На снимката: Анастасия и Петър Трендафилови

Стихотворение на Иван Вазов, написано след посещението му в Солунската българска гимназия през 1884 г.

— Къде си ти роден, юначе будни?
— При Шар. — А вий? — При сладкий шум
на Струма бистра. — Вий? — Във Охрид чудни.
— Я? — В Кукуш. — Я? — При рилски друм.

На 18 декември 2017 г. във Византийския музей в Солун, в амфитеатъра "Мелина Меркури" със съдействието на Българското генерално консулство ще бъдат представени две книги - на Ѝордан Ѝовков, Старопланински легенди и митове, Стамулис, 2016 и на Теофано Калояни, Смъртта на рицаря Челано и други истории, Сиела, 2013. Двете книги вече имат свои издания на гръцки и на български език, благодарение на Христина Марку, Маркос Албанис и Зои Политу, превели Ѝ. Йовков на гръцки език и на Здравка Михайлова, направила книгата на Т. Калояни достъпна за българския читател.

Моята солунска история е следната: баба ми Борислава /Бора/ и дядо ми Иван Прокопанов са от село Емборе /Емборио/, Северозападна Гърция. Намира се на няколко километра от Птолемайда. Дядо ми Иван Прокопанов е учил в Солун две години в американско училище, но е нямал пари да го завърши. Не знам кога са се заселили в Солун, но майка ми е родена в Солун на 9.12.1939 г., а малкият ми вуйчо Христо е роден в Солун на 22.8.1944 г. Баба ми и дядо ми са имали четири деца: Анастас, Ангелина, майка ми Катя /Катина/ и Христо. За съжаление само леля ми Ангелина е жива, на около 87 години е. Това, което знам е от вуйчо ми Анастас, роден 1928 и от леля ми Ангелина.

Разказва Мария Гюрова
Когато разказвам за страните, които съм посещавала, Гърция има едно по-специално място - веднага след родината. Разходките в „гръцката махала” на Поморие, касетите с гръцка музика, които звучаха от автомобилите на рибарите и безвремието на морето, за което по-късно разбрах, че е същото по Егейските брегове, във времето изградиха представата ми за Гърция.
Така през 2015 г. не отивах в една непозната страна, а на място, което съм познавала много преди да посетя. Поводът за престоя ми в Солун беше студентската мобилност по програма „Еразъм +”, която позволи на мен и други състуденти да прекараме един семестър в университета „Аристотел”. Сектор „Новогръцки език” на Пловдивския университет ни беше подготвил добре, но Солун ни показа онези скрити тънкости на езика, за които учебници и речници мълчат.

Търсене