Спомени

Йосифов, Кузман: Спомени

Спомените са разчетени, преписани, коментирани и допълнени от внучката на Кузман Йосифов - г-жа Мария Баева 

Кузман Йосифов, учителят от Дебър

Когато в края на ХIХ век, на 5 април 1891 г., се ражда Кузман, Дебър със своите 15 500 жители е доста голям град. Градът се слави със занаятчийството си, тук има чаршия с 64 дюкяна. Един от най-хубавите дюкяни е на бащата на Кузман, Йосиф Калев – той е медникар, прави менци, покриви, улуци. Дебряни са изкусни майстори - строители, резбари и иконописци, а тукашната резбарска школа се слави в цяла България.
Сега градът се намира в Република Македония, до границата с Албания, но в онези години, макар и България да е вече свободна, тук продължава да властва Турската империя. Разположен е в Дебърското поле, на брега на изкуственото Дебърско езеро между реките Черни Дрин и Радика. Местността е планинска, наоколо се извисяват отвесните алпийски склонове на планините Дешат, Стогово и Ябланица, покрити с гъсти и непроходими дебри - оттам и името Дебър. Наблизо, само на няколко километра, до село Банище, са прочутите Банишки минерални бани. Магическо, много хайдушко, и доста мафиотско място, като декор на някой балкански екшън а ла „Кръстникът“. И също толкова окървавено.

Родът Ошавкови

Кузман Йосифов произхожда от големия род Ошавкови. Ето какво пише той в спомените си :
Нашият род Ошавкови беше голям род. Откъде иде това име никой не можа да ми каже. Мога да проследя неговото съществуване от втората половина на XVІІІ-и век.
Родоначалник, известен и на баща ми, бил Андрей. Към 1850 г. бил почти сляп. През време на Кримската война (1853-6 г.) турците от Дебър били повикани в армията. Събирали близките им в джамията да чуят известия за тях – много убити имало. Това направило впечатление на дядо Андрей и той свалил шапката си и казал: „Благодаря ти, Боже, че доживях да чуя, че християни-руси са избили турците в нашия край.” Той не знаел, че русите са претърпели поражение в тази война.
Изглежда Андрей се е родил около 1770 г. Неговият син Петър имал 8 момчета.
В родовата памет се пази една доста психарска история, свързана с Петър. Той бил мелничар и веднъж, докато по тъмно обикалял на кон имотите си, минал през гробищата и видял една старица да рови нещо. „Какво правиш, майко, казал той, имаш ли нужда от помощ?“ Тогава тя обърнала към него грозното си сбръчкано лице и изревала: „Уау! “ В ужаса си, че е срещнал самата смърт, Петър пришпорил коня и като се прибрал вкъщи, долната му челюст се била откачила, та трябвало да викат знахари да я наместват.
Кале, най-големият син на Петър, е баща на баща ми Йосиф. Другите синове се казвали Георги, Стреза, Зафир, Исак, Андрей. Един от синовете му – Божин, пътувал от Солун по море. Но имало страшна буря, корабът потънал и той се спасил на брега близо до Йерусалим. После се оженил за арабка и останал там.
Синовете на Петър се занимавали със занаяти и земеделие. А моят дядо Кале – с кираджилък, наемен превоз на хора и стоки. Имал коне и с тях пренасял зехтин от Елбахан за Гостивар. Но веднъж по пътя в планината го ограбили и убили разбойници. Жена му – моята баба, останала с три дребни момчета, средният от тях бил баща ми Йосиф.
Кале е само една от многобройните жертви на бандите, които върлуват тук: Българското население в този край винаги е живяло в съседство с албанците. Преди петстотин години отношенията им са били сравнително добри, но по-късно положението се влошило. Албанците започнали да преследват българите и те били принудени да търсят планински, често непристъпни места за заселване в източната половина на областта. Но и тук не намерили спокойствие – кражбите и изтезанията били обикновено явление. Развило се и разбойничество, с което властта с мъка се стремила да се справи. Тук бил див край, в който изпращали престъпници на заточение.
Една разбойническа шайка издигнала за свой водач албанеца Билял Чела и грабела и убивала наред. Населението започнало да се оплаква пред турското правителство. Един ден наблюдавах как в града навлизат коне и магарета, носещи тежък товар. После разбрах, че чувалите били пълни с човешки глави – главите на разбойниците на Билял Чела. Керванът мина към пазара и видях на тополите пред караулното помещение закачени главите на разбойниците.
От друга страна, когато албанец даде честна дума (безабес) той я спазва. Когато някой се движи с телохранител албанец, никой не смее да го нападне. Веднъж моят баща отишъл в Долни Дебър да види дали има работа. На връщане бил сам и пред него се явил албанец с намерението да го ограби. Баща ми му казал, че след него идва албанец и ще го чака. Така минал спокойно.
Помня и случай, когато един албанец влезе в черквата и остана там две седмици. Турското правителство изпрати войска и дори едно оръдие. Българите бяха принудени да хранят този разбойник цели 15 дни. Накрая той беше заловен и убит. След това владиката и поповете направиха ново освещаване на черквата.
Албанците до късно били във времето на родовия строй. Кръвното отмъщение между родовете било обикновено нещо. А за убийства на българи никой не държал сметка.
Никой не потърсил сметка и за убийството на Кале. Останала вдовица с три малки деца, Мара, жена му, не се предала на скръбта. Решила да изучи и да даде занаят на всеки от синовете си: Като малък, Мара изпратила баща ми Йосиф като послушник в манастира „Св. Иван – Бигор”. Там той пасъл манастирските кози и често преминавал река Радика на рогата на козел. Така се научил да плува и станал най-добрият плувец в нашия край. Като поотраснал, майка му го прибрала и го дала да учи занаят. Обикновено поставял улуци и улеи на края на покривите и това правеше до късно, без да му се завие свят като гледа надолу. Двамата с неговия по-малък брат се завързвали за комина, за да не паднат долу. А и тримата сина работели на нивите и лозята на баща си.
Изглежда, че дядо Кале оставил доста пари на жена си – моята баба Мара. Това й дало смелост да предприеме дълго пътуване до Божи гроб – Йерусалим. Заедно с брат си под влияние на силно религиозно чувство тръгнали от Дебър през Солун и оттам по море. В Йерусалим тя намерила своя девер, брата на мъжа си - Божин. И като се върнали в Дебър, били посрещнати като истински светци и заведени в черква на литургия. От Божи гроб баба Мара – вече хаджи Мара, донесе пръст и икони за подаръци. А най-голям подарък донесе на майка ми Неда – един покров за покриване на мъртви. И този подарък майка ми беше поставила в кутия и пазеше като нещо свято. Веднъж се покатерих да видя дали в тази кутия няма бонбони и като видях какво има, се ужасих. Все пак този скъп подарък се използва в последния час на майка ми.
Хаджи Мара беше известна в квартала, че знае да лекува наранени места, да изправя изкълчени ръце и крака и да цери болести. Затова хората я почитаха и уважаваха, както и заради светостта й. Аз се радвах, когато тя идваше да поживее в нашето семейство. Иначе тя живееше при семейството на по-малкия син. Помина се в дълбока старост.
Тази хаджи Мара, моята прапрабаба знахарка, която се казва също като мене, е една от най-интересните фигури в семейната история. Жалко, че нямам нейна снимка да видя дали й приличам. Била е силна и независима жена, смела и решителна, каквито са жените в нашия род. В онези години, края на ХIХ-и век, пътуването до Йерусалим е продължавало много месеци, близо година, а и жените сред поклонниците са били рядкост, истинска екзотика. Само пътуването от Дебър до Солун е траело най-малко три дни през планини и дебнещи разбойници. После прекосявали Средиземно море – с някаква черупка, която се е люшкала месеци до скалистия бряг на Яфа в тогавашна Палестина. Оттам още много дни път из тъжната, сива и камениста пустиня, чак до белите стени и златните кубета на Йерусалим... Струвало си е.
Йосиф се жени за Неда Гюрчева от близкото село Върлица. Семейството й се е занимавало със земеделие, имали са и кестенови гори. Раждат им се пет момчета и едно момиче. По семейна традиция братята са кръстени на християнски апостоли и светци – Гаврил, Серафим, Дамян, Антон, Кузман, а момичето – на Сирма войвода. Най-големият, Гаврил, умира млад. Вторият син - Серафим, Саре, наследява занаята на баща си Йосиф. Дамян пък денем е учител, нощем – комита, един от организаторите на Илинденското въстание в Дебър. Антон остава в Дебър чак до края на Втората световна война, живее в семейната къща на баща си Йосиф и работи като касиер (благайник) в кметството, после се премества в Скопие. С жена си Митра имат четири деца. Единственият му син Йонче Йосифовски по-късно става професор по социология в Скопския университет. Любимата и единствена сестра Сирма се омъжва млада за някакъв пройдоха и си отива от този свят без време.
Кузман, най-малкият син, е наречен на първия български владика в Дебър - Козма. Идването на митрополит Козма е голямо събитие, тържествено отбелязано от всички християни. А и той е представителен човек и когато минава на бял кон по чаршията, дори турците стават на крака и му свалят шапка.
Дълго време населението беше свикнало да търпи, докато не беше просветено. Гръцки владици го държаха в невежество. Дебърският гръцки владика Антим упрекна гражданите, че не му плащат заплатата: „Ладика сака да куси“ (владиката иска да яде). Към 1880 година в Дебър пристигна първият български владика – Козма. Под негово ръководство започне да се развива българската национална просвета. В Скопие се откри българско педагогическо училище, откъдето учители се пръснаха из Македония. Училище беше открито и в Серес и то отваряше очите на народа и го подготвяше за борба срещу произволите и насилията на турската власт. Учител в Скопие беше видният български революционер Хр. Манов, а в Солун преподаваха Гарванов, Мирчев, Раков, Димитранов и още много.
Семейството живее в добре укрепена къща от камък и дърво във високия Български квартал – така са го наричали. Стръмната затворена улица – тупик приютява още няколко къщи, всички заобиколени от високи каменни дувари и скрити зад дебели дъбови порти.
Баща ми беше вярващ, ходеше на черква, стана и епитроп – общински съветник. В младостта си се грижил за запазването на вярата, а следователно и на народността. Веднъж научил, че турци заставили една мома българка – християнка, да стане туркиня, да приеме исляма. Той се постарал да върне момата към християнската вяра. Но турците надушили това и започнали да го търсят, за да го накажат. Дошли вкъщи и питат, къде е мъжът ти. Майка ми Неда беше дребна, но смела жена. Казала на турците, че и тя не знае къде е и е много угрижена, че го няма. Те видели обущата му, но тя ги отпратила и ги помолила да го намерят и да го доведат при семейството му.
А в това време баща ми през нощта заминал за селото на майка ми и оттам – в Енидие Вардар, близо до Солун. Там се занимавал с шиене и кърпене. После отишъл в Солун, в голямата мелница Алатинъ където кърпил скъсани чували за брашно. Когато минало време и всичко било забравено, се прибрал и се върнал към стария занаят.
Майстор медникар и тенекеджия, Йосиф Калев има дюкян на градската чаршия и е сред първенците на града, член на градската управа. Направил е кубето на църквата, покриви и улуци, всякакви менци, които продавали в дюкяна. Бил много уважаван, когато минавал по улиците и турците го поздравявали.
Баща ми по време на Рамазана имаше най-много работа. Тогава албанците мохамедани и турците по цяла нощ правят посещения у приятели. И понеже улиците не бяха осветени, хората се прибираха с фенери. (Изглежда баща му е правил тези фенери.) В помощ на баща ми работеше големият ми брат, който от 10-годишна възраст се трудеше в дюкяна. Една вечер двамата се върнаха вкъщи с една лира печалба и това внесе много радост в семейството, което живееше от труда на баща ми и брат ми Серафим – Саре. Сега синът на Саре е овладял до съвършенство техниката на стария занаят и се замогна материално. (Години по-късно Саре се премества със семейството си в Скопие и има голям дюкян в стария град, където изработва и продава медни изделия.)

Дамян Йосифов – даскал денем, комита нощем

Дамян Йосифов Калев (Ошавков) безспорно е най-забележителният от братята на Кузман. Завършва българското мъжко трикласно и педагогическо училище в Скопие и се дипломира през 1900 г. – Свидетелство № 14 от 18 юни 1900 г. Започва работа като учител най-напред в с. Галичник, а после, от 1901г. до 1907 г., в Дебър. Тук има прогимназия, в нея точно в онези години учи и Кузман. Това е време на революционен подем и надежди за освобождение. Българите са решени да сложат край на насилията и жестокостите, които търпят вече близо пет века.
Турското нашествие в Македония започнало към средата на XV-и век и в 1440 г. стигнало Дебър (битката при Дебър). През XVI-и век започнало масово потурчване на населението. Не зная какъв е броят на помаците в Македония, но със сигурност е голям. Потурчването било вършено с големи насилия. Вероятно и богомилите, които живеели при големи лишения и неправди от държава и религия, са улеснили този процес.
Знае се обаче, че през XVIII-и век българите християни не са били подложени на такъв произвол и насилие, както по-късно. Те дори можели да носят оръжие наред с турците. В нашия дом беше останал един кремъклия пищов, вероятно от моя дядо. В първите години на ХХ-и век властта започна обезоръжителна акция, та и ние бяхме принудени да се откажем от тази ценна старина и да я предадем на специална обезоръжителна полиция. Обезоръжаването стана под претекст, че българското християнско население беше започнало въоръжена борба срещу неправдите и насилията на турската власт. После всички нещастия се струпаха на гърба ни. Помаците разполагаха с оръжие и заедно с албанските разбойници нападаха и убиваха в нашите села. Турски аги от Дебър притежаваха земите в Прилепско и Охридско и караха български жени да им работят ниви и лозя в дебърското поле.
Любопитно е това, че в Дебърска околия бяха останали още от времето на турското нашествие малки турски колонии, като с. Осолница, и това турско население беше в много добри отношения с нашите хора. Българите страдаха най-много от помаците, които гледаха да ограбват техните села. За да се запазят селата от разбойници, българите плащаха на видни турци-покровители да ги пазят. Понякога тези покровители (деруджани) бяха сами разбойници. Накрая насилията и грабежите от страна на турците, мохамеданското население и разбойниците накараха населението да се залови за оръжие. Така започна революционната борба в Македония.
Централната революционна организация създаде в Македония и Одринско околийски революционни комитети, които имаха за цел да подготвят и организират населението за въстание. Начело на околийския революционен комитет в Дебър застана Дамян Йосифов. Той влезе в постоянни връзки с останалите комитети и организираше революционни групи в селата. За кореспонденцията с тях си служеше с шифър. Виждахме го нощем да разчита наум шифъра с цифри и да готви нови тайни писма. Грижеше се и да снабдява организацията с оръжие. Беше прибрал една пушка в нашия дом, за да може, ако турците узнаят, да избяга и да хване гората.
Веднъж късно вечерта бяхме забравили да затворим пътната врата и ненадейно видяхме как един турчин от града влезе в двора и се упъти към стаята на Дамян. А той в това време се занимаваше с шифъра. Изтръпнахме от страх. Този турчин можеше да вземе всички шифровани писма и да ги даде на властите. И това щеше да бъде фатално и за Дамян, и за цялото ни семейство. Но турчинът излезе не особено любопитен. Попита: „Какво пишеш, даскале?“ и остана доволен, когато Дамян го покани спокойно, взе книжата от масата и му ги показа. Турчинът, трогнат от доверието, каза: „Пиши си даскале, пиши си!“ Оказа се, че той търси някакъв друг турчин от махалата и друго не го интересува.
Но от четите започнаха да се оплакват, че не стигат пари за оръжие. Тогава брат ми реши да отиде в едно от селата, за да се разберат. Аз го изпратих до грая на града. (Тогава Кузман е на 10-12 години). Мислех, че отива в селото на майка ми – Върлица. Той наистина отишъл там, намерил един наш роднина и се уговорили на другия ден да отидат при четата. И на тази среща решили през нощта да гръгнат за Дебър. Същата нощ преди съмване пристигнали в село Дулетище и отседнали при роднини през деня, после тръгнали за Дебър. Но ги залаяли кучета и се върнали да изчакат всичко да се успокои.
В Дебър пристигнали по светло, затова четниците закрили пушките под ямурлуците и през пазара покрай караулното помещение стигнали къщата на Върляков. Там се били събрали млади интелигентни граждани и четниците им показали как се действа с пушка. Нашите младежи много се радвали и никой не казал нито дума навън за видяното. Заедно с двама въоръжени с револвери четници Дамян посетил по-видни хора от града и така четата се снабдила с достатъчно средства и се завърнала в своя район. За отбелязване е, че дълго след това дебряни си приказвали за тези опасни действия, но никой нищо не издал на властта. Защото те били убедени, че тези революционери и Дамян слагат на карта живота си, за да водят борба за свобода на цял народ.
Но борбата била свързана с много трудности и много рискове. Дамян поддържаше връзка с революционните групи в селата чрез един албанец, който му беше и телохранител срещу чувствително заплащане. След време обаче албанецът казал на брат ми, че парите са малко и заплашил, че ще го издаде, ако не му даде още. Тогава Дамян дал на учителя Александър Стрезов революционния печат и заминал за България. Тук бил назначен за учител в с. Пенкьовци (Трънско), останал там една година (1907-1908) и после се завърнал в Дебър.
Трагично завършила съдбата на четата – когато се били събрали в една къща, ги издал предател. Къщата била заградена и запалена и всички били убити.
Гибелта на четата причинила голяма скръб у гражданите на Дебър. Учителите съчиняваха хвалебствени песни за героизма на четниците. Дамян също съчинил песен:


За тях искам да запея
че са мъже духовити
и със слава да обвея
техни гърди пламенити.


Имаше и други, които съм забравил. Нещастието с четата турците посрещнаха с радост. В погледа им нашите четяха: „Ето че нищо не можете да направите.“
Когато след години Дамян беше тежко болен, си спомняше всичко преживяно и не можеше да разбере откъде се е взела тази смелост и готовност да жертва живота си, и не само своя, но и на цялото семейство.
Дамян се ползваше с почит и уважение в целия Дебър. Ръководеше прекрасен хор на прогимназията, държеше преподавателски речи. Имаше хубав глас и поддържаше връзки с капелмайстора на турската духова музика. Дори даде с ноти един мотив за нея. Капелмайсторът го включи и ние имахме удоволствието да чуваме късно вечер хубавата мелодия на Дамян.
Беше действен, обичаше труда. Когато Антон получи известието за смъртта на Дамян, почти всички граждани на Дебър отишли в нашия дом да изкажат съболезнования.
След поражението на България през 1913 г. в Дебър идват сърбите. Когато сърбите му предлагат да му плащат заплатата за 1912 година той отказал, арестували го, но той издебнал случая да избяга през Тирана, Турция, Виена, чак до София. После учителства в Пашмакли (Стремци), село Дервент (Дедеагачко) и се прибра при мен във Враца. Оттам беше назначен в богатото село Лехчево. На 55 години беше, когато напусна учителството и селото му даде банкет с 40 куверта. Малцина са онези учители, които могат да се радват на такава чест.
Дамян Йосифов преподава близо 37 години на различни места в България и Македония, но последните 14 (1923-1937 г.) са в село Лехчево. Жени се във Враца за Тодорка от известния род Леонкеви, но тя умира от туберкулоза малко след раждането на сина им Живко през 1926 г. и детето е отгледано от втората му съпруга Стоянка. След пенсионирането си Дамян се премества във Видин, където се е установило семейството на Кузман, и умира там през 1939-40 г.
Днес в София живеят двете му внучки Таня и Дамяна.

Кузман в Солун

Кузман е на 15 години, когато през 1906 г. заминава да продължи образованието си в Солунската реална мъжка гимназия. Прогимназия е завършил в Дебър, но тук няма гимназия и понеже се учи отлично, Йосиф – баща му, решава да му даде този шанс.
Три дена с три коня при попътен вятър трае пътуването от Дебър до Солун. Пътят е доста опасен, а и труден – през Струга, Охрид и Воден. Йосиф наема кираджия за дългия преход през планините. Кузман язди единия кон, вторият е за кираджията, третият носи багажа – един голям дюшек, одеяла, чаршафи, а после цялото това богатство е настанено в пансиона към училището.
Солун смайва новия ученик – градът е огромен, поне десет пъти по-голям от Дебър, с оживени улици и шумни пазарища, космополитен. Кузман си спомня, че най-весело е по Заговезни, голям и много тачен празник, честван с пищен карнавал. Цяла седмица по улици и площади се нижат, танцуват, пеят и се смеят маскирани хора – турци, италианци, българи, гърци, евреи, а нощното небе се пръскат разноцветни фойерверки.
В гимназията учат на български, но заедно с това изучават турски и френски език. Кузман обича мелодичния френски и се възхищава от учителя: „Говореше с типично френско произношение“. Силно впечатление му прави и преподавателят по естествена история. Той придружавал лекциите си с нагледни и доста шокиращи примери: „Я иди до касапницата да ми донесеш карантия“ – казвал той на някой от учениците и му подавал един бешлик. После разстилал донесеното на масата, „аутопсирал“ червата и дробовете или взимал сламка и започвал да надува белия дроб, за да покаже дишането.
На празника на гимназията на Св. Св. Кирил и Методий пък поканили местния паша, управителя на Солун, и всички ученици изпълнили пред него химна на султана на турски език. Велможата останал много доволен.
Веднъж Кузман научава, че в Солун неочаквано е пристигнал баща му. Двамата се разхождат из града, отиват до морето, и Йосиф, разбира се, не пропуска възможността да поплува. Той е отличен плувец, нали е тренирал на рогата на козел, все пак синът му го следи с тревога, когато влиза много навътре. Но истинската причина за посещението на Йосиф е друга. Ето и самата история.
Един ден големият брат на баща ми, както обикновено, отишъл на полето и се заловил на работа на нивата и лозето. По едно време дошъл един албанец, вързал му ръцете и го помъкнал през реката Дрин в Албания. На другия ден жена му получила писмо да изпрати сто лири злато, за да освободят мъжа й. Нашето семейство научило за нещастието и баща ми се съветвал със синовете си какво да направи. Искал да знае дали синовете му са съгласни да се опита да спаси брат си. Те били готови да посрещнат опасността от съдружниците на албанеца в града и го посъветвали да тръгне веднага. Аз бях ученик в гимназията в Солун, когато научих, че баща ми е пристигнал в града. На другия ден той се срещна с приятели и те го насочили към руския член на европейската контролна комисия. Руският представител завел баща ми при австрийския представител и заедно отишли при главния инспектор на Македония (трите вилаета Солун, Скопие, Битоля) Хасан Хилми паша. Пашата изслушал баща ми и му казал да дойде на другия ден. Хилми паша телеграфирал строго нареждане на дебърския паша да направи всичко възможно да освободи пленника. Пашата извикал ортаците на разбойника и им заповядал да освободят пленника, защото за това престъпление вече научила цяла Европа. На другия ден съобщили на баща ми, че брат му е освободен.
Аги и бегове обаче решили да махнат от Дебър пашата. За тази цел събрали от селата гладни албански тълпи и напълнили къщите на българското гяурско население в града. Не стига това, а със зурли и тъпани правили манифестация и викали: „Ще колим врага!” Нашата уличка беше запазена, понеже повикахме войници да ни пазят. След като градските турски големци постигнали целта си, гладните жестоки албанци се прибрали в селата си.
Любопитна подробност е, че войникът от редовната турска армия, който пазел къщата на Йосиф и семейството му, бил негър. Спял в стаичка до входа на къщата и се показвал, щом някой се появи – огромен, черен, с униформа и ятаган, самият му вид бил достатъчен, за да стресне всеки разбойник. Задачата му била да охранява няколко къщи, а пък българите там го хранели и поели.
Кузман живее и учи в Солун пет години. После никога повече не се връща тук, но до края на живота си ще обича този бял град с мирис на смокини.

Войните


След като завършва Солунската гимназия, през 1910 г. Кузман идва в София да следва история в Софийския университет. Добър студент е, но събитията преобръщат съдбата му. През 1912 г. избухва Балканската война и той се записва доброволец в Македоно-одринското опълчение с надеждата, че Македония ще бъде освободена. И досега не мога да си представя как този дребен, слабичък, кротък интелектуалец, който никога не е вдигал ръка срещу някого, е грабнал пушка, за да стреля срещу други хора.
Веднага след Балканската обаче започва фаталната Междусъюзническа, а после и Първата световна война. Кузман завършва Школата за офицери в Княжево, става ротен командир и почти пет години е на бойното поле. Последните месеци ротата му е изпратена на Южното Черноморие и охранява участъка от Созопол до турската граница. Там за щастие не е имало боеве. Уволнява се на 15 октомври 1918 г. като подпоручик от 6-та областна етапна дружина.
Кузман, пацифист по природа, не обичаше да говори за войната. По-късно пестеливо споделя със сина си д-р Любен Йосифов: „Просто вървиш и стреляш, тичаш и стреляш. Стреляш, атакуваш, около тебе падат хора, но докато стигнеш до отсрещния окоп, там вече всички са избягали.“ И така пет години, вървиш и стреляш, тичаш и стреляш.
Докато е на фронта, Кузман успява да прескочи до Дебър да се види с баща си и братята си. На тръгване Йосиф изпраща най-малкия си син до края на града. Сигурно раздялата е била много емоционална, но Кузман не разкрива това. Казва само, че баща му го попитал: „Как мислиш, има ли Бог?“ А той отвърнал: „Не, смятам, че няма“. „И аз така мисля.“ Това казва Йосиф, който преди години е рискувал живота си, за да върне в правата вяра една заблудена мома. Какво ли е преживял, на какви ли изпитания е бил подложен, на какви ли жестокости е бил свидетел, за да реши, че ако има Бог, и той е милостив, не би допуснал да се случва всичко това. Но все пак Йосиф се допитва до учения си син по време на последната им среща, с известна надежда може би. Имал ли е право Кузман да отнеме на възрастния си вече баща бледата светлина, че „отвъд“ го чака нов, по-добър и по-спокоен, „райски“ живот? Но Кузман е пределно честен, а е и прочел не два вагона, а цяла композиция книги на български, руски и френски, човек на науката, не атеист, а по-скоро агностик, вярващ само на това, което вижда и знае със сигурност. И не може да постъпи по друг начин.

Учител във Враца, директор в Лом и Видин

В краткото затишие между войните, Кузман успява да вземе изпитите си и така през 1915 г. завършва висшето си образование. Защитата на дипломната му работа е посрещната с овации, канят го да стане асистент на един от професорите, но вместо това е прибран отново в армията и изпратен на фронта. Започва работа чак след уволнението си през 1918 г., когато е назначен за учител по история във Врачанската мъжка гимназия.
В онези години Враца се слави с отличното си образование, тук учителка по литература е и Елисавета Багряна. В този град се случва и съдбовната му среща с Мария Савова, която също като него е завършила история в Софийския университет и преподава в гимназията.
Макар и три години по-млада, Мария е жена със самочувствие – баща й Сава Ракиджиев е опълченец, герой от Освободителната война (1877-78 г.) и носител на Георгиевски кръст за храброст. Роден в Тулча, той нарича Стефан Караджа „вуйчо“ – бащата на Караджата дядо Тодор и бабата на Сава са брат и сестра. За да бъде по-лесна за произнасяне от казаците, в чийто полк се сражава по време ва войната, пък и по-разбираема, променя фамилията си от Ракиджиев на Водкеев (в някои документи – Водкевич). Мария има трима братя и една сестра. Двама от братята й – Никола и Борис, са офицери, завършили Военното училище, но поручик Никола Савов загива през Балканската война при атаката на Люле Бургаз.
Мария и Кузман се женят през 1921 г. Той вече е навършил 30 години, а тя – 27. На следващата година се ражда синът им Любен. Не остават за дълго във Враца – през 1923 г. се местят във Видин, където живее семейството на Мария, за да помагат на баща й, вече доста възрастен, и Кузман става учител във Видинската мъжка гимназия. Тук през 1927 година се ражда дъщеря им Искра. За кратко - 1936-38 г., е директор на Мъжката гимназия в Лом, после се връща във Видин като директор на тукашната Девическа гимназия (1939-43 г.)
Макар че отдавна живее в България, Кузман не престава да мисли за Дебър. Въпреки тежките условия за съществуване там, никога не съм преставал да си спомням за моето родно място, където прекарах цели 15 години, първите години от своя живот. Но заедно с това избягва войнстващите македонски организации, нито проявява политически пристрастия. С тревога следи кървавите саморазправи между различните македонски фракции, особено след като убиват Куртелов, директор на Популярната банка във Видин. „Бях в клас, си спомня синът на Кузман д-р Любен Йосифов, когато се чуха пистолетните изстрели и всички наскачахме. Видяхме как двама души тичат по улицата. После разбрахме кого са убили и много се натъжихме, защото синът му ни беше съученик.“
Куртелов е деен член на групата на Яне Сандански и явно затова са му пратили убийци чак от София. Във Видин има и други македонци с противоположни виждания. Тук е и прочутият Владо Черноземски, страстен привърженик на Ванче Михайлов. Той кротко си изкарва хляба като шофьор на местния богаташ Гузелски, преди да застреля сръбския крал Александър в Марсилия. Кузман има приятели и от двете страни и много се измъчва, защото не одобрява повечето действия на македонските водачи, особено убийствата. Пък и го е страх, че може да застрелят и него. Но симпатиите му са повече към Ванче Михайлов и се възхищава от героизма на Владо Черноземски и Менче Кърничева.
Същият неутралитет Кузман се стреми да спазва и по отношение на българските политически страсти. Казва често: „Трагедията е там, че когато човек иска да е справедлив и честен, не може да членува в партия, защото трябва да се съобразява с нейните решения. А ако е сам, не може нищо да направи.“ Убежденията му клонят по-скоро вляво, към широките социалисти, но никога не ги демонстрира. Въпреки това не се колебае да се намеси, когато негов ученик (обикновено комунист) рискува да бъде наказан или изключен, дори задържан заради позиви или пропаганда. Не един и два са случаите, когато гневният директор влиза при шефа на полицията, за да измъкне от ареста някой прегрешил младеж.
Един от учениците му – Петко Здравков, по-късно известен юрист, описва следния случай в спомените си. След като дръпнал коминтерновска реч пред публика по време на връчване на дипломи, е прибран на топло и съответно обработен. Кузман разбира и право в участъка, при началника на полицията. Какво му е говорил не се знае, но на другия ден началникът повикал Петко и му казал, че го освобождава: “Много внимавай оттук нататък! И да благодариш на г-н Йосифов!”
Така Кузман дърпа дявола за опашката, но го пази авторитетът му, пък и една случайна среща. Във Видин дошъл министърът на войната Теодоси Даскалов. Посрещнали го полицейският началник и кметът. Тримата пътували в един файтон и насреща им – Кузман Йосифов. Поздравили се, а министърът скочил от файтона, подал му ръка и му казал: “Здрасти, Козма!” После започнал да го разпитва за него и семейството. Накрая казал: “И много поздрави на Марийка!” Бил съученик и близък приятел от Военното училище на загиналия й брат Никола Савов и много го обичал.
Като директор на гимназията Кузман е сред най-уважаваните граждани на Видин. На празниците винаги стои на трибуната редом с кмета и другите местни управници. Отличен оратор, на 24 май произнася пламенни речи пред целия град.

София

През 1943 г. семейството на Кузман и Мария Йосифови се премества в София – Кузман е поканен да оглави столичната Седма мъжка гимназия. Тук преживяват бомбардировките и края на Втората световна война. По време на най-жестоките въздушни нападения учителите от гимназията са евакуирани, единствено Кузман остава като капитан на кораба си – да следи всичко да е наред, а и да получава заплатите и да ги изпраща на колегите си.
След идването на власт на комунистите на 9 септември 1944 г., верен на убежденията си за политически неутралитет, Кузман отказва да стане член на БКП, но въпреки това остава директор на гимназията до пенсионирането си през 1948 г. Отказва и да се запише като „македонец“ в паспорта си след заповедта на Георги Димитров и Коминтерна и по чудо избягва репресиите. Не би могъл да постъпи по друг начин – съзнанието му на историк и българин не му позволява да извърши това предателство. За подобни „престъпления“ писателят Димитър Талев е интерниран в продължение на години. Впрочем двамата се познават добре – съседи са в софийското село Бистрица и се събират, за да си спомнят родните места.

Кузман доживява до дълбока старост – 92 години. През целия си живот остава верен на принципите си за достойнство и почтеност.

Търсене