Αναμνήσεις

Тъпков, Димитър: Из детските ми години в Солун

Спомени на Димитър Драганов Тъпков, роден през 1907 г. в Битоля, прекарал детството си в Солун (фрагмент, 5 маш. стр.)

Личен архив Тъпкови и Рая Заимова

Вместо предговор

Херцен в един от своите предговори на „Минало и размисъл“ (1) казва: „За да напишеш спомените си, съвсем не е необходимо да бъдеш велик човек или много преживял авантюрист, прославен художник или държавен деец. Напълно достатъчно е да бъдеш просто човек, който има какво да разкаже и който може и иска да стори това. Животът на един обикновен човек също може да представлява интерес – ала не по отношение на личността, а по отношение на страната и епохата в която тази личност е живяла…“
И ето, воден от тази концепция на Херцен, без да съм велик човек, прославен художник или държавен деец, аз започвам за пиша спомените си – спомени за един живот протекъл през седемдесетте години на нашия век. Ако в тях се намери нещо занимателно, то това не ще да е моята личност, а тъкмо епохата и то описана в нейните незначителни ежедневия и факти, които историята не отбелязва, но които са дали дълбоко отражение в процеса на психологическото и нравствено изграждане на едно вече отмиращо поколение.

Детство

Най-ранните ми спомени датират от времето около 1911 година когато съм бил на четири-пет годишна възраст. Това бе през царуването на 34-тия султан Абдул Хамид II, известен под прозвището кървавият султан. (2)
Живеехме в Солун, където баща ми беше учител в Българската девическа гимназия. (3) И сега си го спомням с малка черна заострена брадичка и черни засукани на горе къси мустаци, според тогавашната мода, изискан, елегантен, с „пресно ударен на калъп“ фес. В онова време в турската империя, не само мохамеданите, а всички поданици на султана – християни, евреи и др., обезателно носеха алени фесове върху главите си. Само селяните ходеха с ниски „капета или калпаци, в зависимост от националната си носия.
Добре си спомням къщата ни. Намираше се във високата хигиенична част на амфитеатрално разположения град в турска махала. И тук, както навсякъде в градовете в които живееше смесено население, турците заемаха високите квартали. Тя бе направо на улицата, двуетажна с железен балкон. От горния етаж се откриваше на юг към морето прекрасна гледка. На доле под нас се стелеше пъстрият четвърт милионен град, опиращ в залива чиито очертания някъде далеч се сливаха със синкавия хоризонт, а приоблачният Олимп се надвесваше над огледалните води.
Влизаше се направо от улицата през масивна орнаментирана врата в малко преддверие, от което, с няколко мраморни стъпала, се изкачваше до стъклена преграда (джамлък), който въвеждаше в салона. Последният представляваше почти квадратен коридор около който бяха наредени стаите и служеше за всекидневна. Дървеното стълбище, водещо за горния етаж, започваше също оттам. На срещуположния му край имаше широка остъклена врата, която извеждаше на просторна тераса, покрита с бели мраморни плочи и оградена с железни перила. От нея по широка, пак мраморна стълба, се слизаше в двора, а от него – в градината. Тогава в Солун мраморът беше широко използван строителен материал, може би по климатически причини, или може би поради това, че циментовите мозайки не са били в онова време още възприети в сградостроителството, а може би и поради по-голямото благосъстояние.
Дворът бе отделен от градината с желязна ограда поставена върху каменен цокъл и поддържана от четвъртити тухлени колони. В последната растяха нарове, маслинови дървета, смокини и други овошки, а под тях буйна трева и бурени, защото нямаше кой да я обработва, и изцяло беше на мое разположение. Играейки в нея аз чувах всеки ден към четири-пет часа мюезининът от викалото на насрещната джамия да призовава правоверните на молитва, а на мен и баба ми известяваше, че е дошъл часът за следобедната ми закуска. Случваше се понякога, и то не рядко, да огладнея преди това определено време и да нямам търпение да дочакам провикването на мюезинина. В такъв случай се покачвах на една от колоните на оградата, слагах ръката си на ухото и започвах да имитирам провлеченото напевно викане на ходжата, като подобно на него, се въртях бавно към всички посоки. След това слизах и тичешком отивах при баба ми, задъхано казвайки: „Майко, ходжата викаше.“ Това значеше: „Дай ми да ям!“ Кой знае колко са се смели на тази моя наивна хитрост. Важното е, тя сполучваше и на часа заедно с усмивките, получавах хляб и сирене.
В един ъгъл на двора се намираше кубическа постройка изградена от пресовани лъскави тухли. Тя имаше плосък бетонен покрив с кръгъл отвор до който се достигаше посредством неподвижно монтирана стълбичка. Това бе цистерната, в която при безводие се запасявахме с вода, а през лятото спускаха в нея дините за охлаждане. За почистването й периодически идваха работници. Непознатите мустакати мъже, спускането им в цистерната с въжета, дрънкането на медните котли – изобщо цялата тази суетня около цистерната, която наричахме „щерна“, за мене беше не само много занимателно, но едно събитие поради преживяванията и вълненията които изпитвах. Причина за тези преживявания беше ехото, което идваше от дъното на тази цистерна. Това физическо явление – отразяване на звука, не ми бе известно и аз мислех, че това са душите на зли турци, които ръмжат и викат за това, че тишината и покоят в скривалището им са нарушени.
Качвах се на цистерната и наведен над отвора с трепет надавах различни членоразделни звуци, на които веднага получавах буботещ отговор, който във възбуденото ми въображение се струваше отчаян и изплашен. Тогава наред със суеверния страх изпитвах и едно своего роде удовлетворение, че и аз мога да дразня и сърдя зли турци.
Улицата ни, както повечето тогавашни улици, беше покрита с едри обли камъни (калдъръм). Името й не си спомням. През няколко къщи отсреща се намираше джамията, за която споменах. Пред нея имаше шадраван и често се забавлявах да гледам от прозореца как турците се събуваха и измиваха краката си преди да влязат на молитва. Именно от тази джамия имам запазен спомен за един дребен детски епизод, който стана причина да изчезне у мен страхът от турците. Беше летен ден към обяд когато настъпват горещите часове и хората почиват. По това време на деня улицата ни опустяваше. Връщах се от игра. Точно пред джамията ми се доходи по малка нужда. За такива случаи в по-закритите кьошета на улиците имаше купчинки от насипана негасена вар. Това бяха обществените писоари в турско. Такова място наблизо нямаше. Огледах се нетърпеливо. Никъде не се вижда жив човек и подпрях смело шадравана. Но тъкмо когато привършвах операцията, на ъгъла се появи възрастен турчин с чалма, сини потури и широк бял пояс. Носеше кошница с грозде. За мой ужас той зави и тръгна към мен. Примрях. Краката ми се подкосиха и от страх не успях да се приведа в приличен вид. Колкото и малък да съм бил, все пак съм съзнавал, че на джамия не бива да се пикае и то пред очите на турчин.
Когато се изравни с мен, той се спря. Проследи с поглед дългата вадичка, която на криволици бе потекла от стената на джамията, чак до средата на улицата. Усмихна се и протегнато каза: „ма-шала-а-а“ като няколкократно плю както правят старите баби срещу уроки. Извади от кошницата един хубав грозд и ми го подаде повтаряйки „машала, машала“ и отмина. Недоумявал дълго гледах след него с грозда в ръка. Естествено очаквах ругатни и плесници, а за моя изненада получих адмирация и грозде. Причината за това вероятно е била, че турците имаха слабост към всичко голямо – голям бивол, едро грозде, голяма круша, голям пехливанин и др. В случая наверно дългата вадичка му бе направила впечатление. Независимо от това те бяха много снизходителни към децата и им прощаваха всичко казвайки, че детето е по-голямо и от султана. Както и да е, но след това приключение у мен изчезна напълно страхът от турците и никога вече той не се върна отново.
Един човек от нашата улица, за когото съм заразил известни спомени, е бакалинът Яко. Той беше евреин. Бакалницата му се намираше на ъгъла на улица сокак, която се пресичаше с улица „Чауш манастир“. (4) Последната извеждаше направо на пристанището. Това заведение не бе просторно като съвременните магазини за хранителни стоки, в които свободно могат да /…./, но изобилието и разнообразието, които имаше в него, днес на мнозина звучи като приказка от хиляда и една нощ. Нямаше нещо, което да поискате и да не го получите. Отговорът „Нямаме“ бе неизвестен. Отвън стояха подредени буренца със средиземноморска хамсия, други с наредена в нарязани кръгове испанска аншуа, в червена пръст и сол, в други буренца тарама хайвер, сьомга хайвер, върху дъна на бурета лакерна, херинги, бурета с маслини и пр. От последните най-силно влизаха в очи кръглите едри маслини от Волос. Имаше бурета със зелени маслини в саламура. По-луксозните от тях бяха вътре в магазина. Коравите маслини „каламат“, които бяха тесни, дълги с малка костилка завършващи с остро връхче, в кутии със зехтин; едри зелени маслини „марината“, чиито костилки бяха извадени, а на месото им беха поставени късчета от гъби или късчета аншуа и пр. Имаше за всеки вкус и за всяка кесия. Маслините бяха храна за бедните.
Наред с тях отвътре стояха наредени ютени торби с навити краища, за да се вижда съдържанието им. Те бяха пълни с рошкови, фъстъци, орехи, кестени, бадеми, лешници, нахут, леблебия и др. Същото разнообразие бе и с растителните масла и захарта. Ще спомена само колко видове от тях предлагаше бакалницата на Яни. Фъстъчено масло, което бе много диетично и гъсто. Употребяваха го хора със стомашни страдания, колити, гастрити и язви. Сусамово, което много консумираха евреите; орехово, елбасански зехтин, гръцки зехтин, испански зехтин на ока или в малки железни буренца от по около 40 кгр. За приготвяне на салати, майонеза и хайвер, в бидони италиански или френски зехтин „Виер“. Продаваше се няколко вида захар, френска тръстикова /…/ В бакалницата на Яни имаше седем вида захар: австрийска на гладки бучки и на снежнобял ситен пясък, френска тръстикова захар на конуси от по 5 кгр. Амбалирани всеки конус в плътна синя хартия, руска захар на грапави едри кубчета и едър пясък, небет шекер, захар на пудра и др.

Разчитане, препис и коментари проф. Рая Заимова:

1. Творбата на Александър Херцен излиза в три тома през 1965 г. в „Народна култура“. Предполага се, че българският автор на спомените е бил под влияние на прочетеното през 1970 години, когато на преклонна възраст е решил да напише нещо за себе си.
2. Абдул Хамид II е султан от 31 август 1876 до 13 април 1909 г. Прозвището „кървавият“ се свързва с арменския геноцид. Негов наследник на султанския престол е Мехмед V (27.04.1909 – 3.06.1918).
3. Драган Димитриев Тъпков (1883-1951)
4. Днес манастирът е познат като Влатадон, разположен е край горните стени на солунската крепост.

 

Търсене