Αναμνήσεις

Стателови: Разкази за Елена и Константин Стателови

РАЗКАЗИ ЗА ЕЛЕНА И КОНСТАНТИН СТАТЕЛОВИ,

УЧИТЕЛИ В СОЛУНСКАТА

БЪЛГАРСКА ДЕВИЧЕСКА ГИМНАЗИЯ

 Принадлежа към варненския клон на рода Стателови, произлязъл – доколкото се простират знанията ми – от Лясковец и Арбанаси, където прадедите ми се озовали (според предположението на проф. Андрей Пантев, с когото е разговаряла по въпроса нашата родственица, историчката проф. Елена Стателова, вече покойница) след преселение през XVII век от Албания. Варненските Стателови от моето поколение са все правнуци на Елена и Константин Стателови, представени и двамата от енциклопедията „Българска възрожденска интелигенция” като просветни дейци. През 80-те години на XIX век те са учителствали в редица български градове, както и в Солун в тамошната българска девическа гимназия, където през годината 1885-1886 г. Константин Стателов е бил освен това и директор. Както четем в Уикипедия, гимназията „Свето Благовещение” е първата българска девическа гимназия в Македония. Тя е основана (от Българската екзархия) през есента на 1880 г. в град Солун, където съществува до 1913г. 

Пиша тези редове по инициатива на проф. Рая Заимова от Института по балканистика при БАН, която във връзка с проекта „Солун и българите: история, памет, съвремие” е попаднала на фотография на Елена Стателова, учителка в гимназията. На поканата й „да напишем спомени за Елена и Константин Стателови през техния солунски период” се озовават братовчед ни Борис Стателов (внук на Борис Стателов, втори син на Елена и Константин Стателови), братовчедката ни Олга Друмева (внучка на голямата дъщеря на двамата, Олга Абаджиева) и сестра ми Лидия Цанкова (внучка като мен на Александър Стателов, първородният син на двойката). Ето ги разказите им такива, каквито са ги споделили.

                                                                                                                                                                     проф. д.изк. Розмари Стателова

 

Борис Стателов: Прабаба ми е родена в село Себища, Дебърско в Македония като Елена Стаматова Думанова. Родът Думанови е бил известен в Македония. Осиновена е от семейството на Пьотр Щипщанов и отведена в Москва като невръстна девойка. Възпитаница е на Московската женска учителска семинария, където завършва през 1879 г. Там, в Москва, се запознава с прадядо ми Константин Ст. Стателов (1855-1923), който я отвежда обратно в България през 1880 г., където двамата учителстват в Силистра, Шумен и други селища. В Солунската девическа гимназия Елена учителства от 1882 до 1888 г. Ражда четири деца – Александър, Олга, Борис (1886-1959, моят дядо) и Евгения. От 1898 г. се преместват във Варна. Елена Стателова почива през 1925 г.
Това, което зная, е много малко и то най-вече от документи и публикации. Дядо ми Борис беше изселен през 1951 г. в с. Слатина, Ловечко и не съм имал възможност да получа от него пряка информация за родителите му. А темата „История“ беше табу в семейството ни по понятни политически причини.

Олга Друмева: От всички нас – втори батовчеди – аз съм единствената, която съм отгледана не от майка ми, а от моята баба, и може би затова зная от нея повече за семейство Стателови. Нашата обща прабаба Елена е останала сираче още преди да се роди. Нейният баща е бил дюлгерин – на днешно време нека го наречем строителен работник. Един ден той паднал от покрива на една къща по време на работа и умрял на място. Скоро след тази смърт се ражда прабаба ни Елена. Това става по време на кланетата от турците. Майката на прабаба Елена се е казвала Румяна. По това време Русия изпраща делегация в Солун да разгледат и прекратят кланетата на турците. В един прекрасен ден руски офицер, според баба ми от висок чин, - даже тя казваше, че е бил градоначалник на Москва - вижда на площада прапрабаба Румяна с малката Елена (силно къдрокоса) в ръце. Вдовицата мъчно изхранвала както себе си, така и Елена и се съгласила да я даде за осиновяване на руснака, който бил женен, но бездетен. Така, 2 годишна, Елена заминава за Москва. Какво става с прапрабаба Румяна после, не се знае. След завършване на гимназията руското семейство изпраща Елена в девически колеж да продължи образованието си. Там, в Москва, тя се запознава с Константин Стателов, който също е студент по педагогика. Не зная къде са се оженили – дали в Москва или в Солун. Константин също е македонец, но са преселници в България от албанската част на Македония, които са се заселили в Лясковец. Така моята баба Олга казваше на смях, че ние имаме и арнаутска кръв. След завършване на образованието си младото семейство заминава за Солун. Прабаба е искала да намери майка си, но не е успяла. Там тя започва да учи български, като до края на живота си е била запазила руския си акцент. Двамата основават първото българско училище в Солун, където работят. Там, в Солун, се раждат и първите им две деца, близнаците Петър и Павел, които обаче умират от дезинтерия още в първата си година. След това се редят дядото на Розмари - Александър, моята баба Олга, вуйчо ни Борис. През тези години се открива възможност прадядо Константин да започне работа с по-висока заплата във Варна и те се преместват. Баба ми казваше, че той бил директор на Варненската девическа гимназия, като едновременно е бил и учител. Преподавал е логика, психология и литература. Прабаба Елена остава в къщи с трите си деца, родени в Солун, а 11 години след баба ми се ражда и дъщерята Евгения.

Лидия Цанкова: Спомените ми са от разговори с дядо ни – д-р Александър Стателов за неговите родители Константин и Елена.
Константин на млади години е предприел пътуване, почти пешком, до Цариград. Защо го е направил, не знам. Според думите на дядо ни, в Цариград е попаднал на руски офицер, който търсел по-будни българи, за да се изучат в Русия за учители в новоосвободена България. Учил е в педагогическо училище в Москва. По същото време в Москва, в педагогическото училище към девически манастир е учила Елена Щипщанова от Македония... Според Евгения (сестра на дядо ни) Константин и Елена се запознали там и пламнала любов между двамата. Константин – все според Евгения – даже прескачал високите стени на манастира, за да се срещне с Елена. Като завършили обучението, двамата са били изпратени в българското училище в Солун като учители.
Според дядо ни Александър, гърците не са гледали с добро око на българското училище. Когато по празник учениците са били извеждани под строй, гъркините са изливали от прозорците на къщите си помия и са изсипвали боклуци върху децата. Гърците пък се опитвали да нападат и бият учениците. Тогава при всяко излизане под строй от двете страни на маршируващите са вървели български дюлгери с брадвички и тесли на рамо, за да пазят учениците. Ако вече се е празнувал 24 май тогава, може би е било по този случай.

Търсене