The Bulgarians tell us

Кузман е на 15 години, когато през 1906 г. заминава да продължи образованието си в Солунската реална мъжка гимназия. Прогимназия е завършил в Дебър, но тук няма гимназия и понеже се учи отлично, Йосиф – баща му, решава да му даде този шанс.
Три дена с три коня при попътен вятър трае пътуването от Дебър до Солун. Пътят е доста опасен, а и труден – през Струга, Охрид и Воден. Йосиф наема кираджия за дългия преход през планините. Кузман язди единия кон, вторият е за кираджията, третият носи багажа – един голям дюшек, одеяла, чаршафи, а после цялото това богатство е настанено в пансиона към училището.

Разказва проф. Рая Заимова
Беше есента на 2000 година. Гражданите на България все още пътувахме с визи до страните членки на Европейския съюз. Пътуванията до съседна Гърция се осъществяваха трудно. Неочаквано бях получила покана от френски колега в Университета на Тулуза (Льо Мирай) за участие в международна среща в Солун. Поводът за нея беше проект на европейска комисия по култура към Брюксел, който визираше създаване на документален филм за пътищата във Византия: главните артерии, които очертават комуникациите още от Древни времена и остават важна следа на Балканите през османския период. Консултантите се оказахме само ние двамата с френския професор, останалите участници в срещата представяха телевизионни канали на няколко балкански държави, включително и на Гърция.

Родът ми по бащина линия от едната страна (Пандилови/Ангелови/Сарайски), произхожда от Реканско (Дебърско), но поради тежкия живот там и непрекъснатите набези на арнаутите по Кораб, Бистра и Шар планина, част от семейството се изселва в Княжество България в края на XIX век (София и Самоков), а друга (прапрадядо ми Саве Ангелов Пандилов и неговия брат Дамян Ангелов Пандилов) се преселва в Солун и отваря хлебарница. Прапрадядо ми Саве е убит в Солун през 1903 г., вероятно след Солунските атентати, като бих искал да разбера къде точно е бил погребан в Солун и дали се пазят някакви османски архиви от този период. Останалата част от семейството (доколкото знам) напуска Солун след Балканските войни и се мести в София.

Откъс от анонимно попълнена анкета - "Българи разказват", 31.05.2017 г.

(Този сайт е интерактивна платформа, за която се грижи ентусиазиран и деен екип. Ако желаете да направите допълнения към така подадената информация, да зададете въпрос или да оставите координати за обратна връзка, молим ви, не се колебайте да се свържете с нас!)  

С разрешение на проф. Боян Биолчев публикуваме откъс от новелата му "Преселението", издателство "Труд", 2018 г. 

Пристанището на Солун е по-широко от погледа. Корабите в залива са толкова на гъсто, че водата между тях е като смачкана.
А иначе - накъдето и да се обърнеш всичко е в повече и e по-голямо, отколкото си го е представял човек, който го вижда за първи път. Къщите пълзят по близките хълмове и почти са ги превзели. Живее ли се в необятен град. Колко ли хора има в тия нанизи от бели къщи. Имат ли брой… Сигурно, като отминат улицата си, заживяват сред непознати.

В Солун ме посрещна баща ми, доволен и щастлив от това, че неговият син така блестящо е оправдал неговите надежди. Даде ми 5 лири и сам замина за Воден, да зарадва майка ми.

Бях настанен в „Бошков хан” в стая заедно с други.
На другия ден ходих в гимназията, да се представя на тогавашния директор Ченгелов. Поради нервна възбуда, забравих парите си оставени вечерта под възглавницата. И разбира се, като се върнах, не ги намерих. Баща ми прати други 5 лири с бележка, че евреите били доволни когато техните деца започват работа със загуба. Така и моят случай сигурно ще бъде хаирлия...

Приложено изпращам надгробното слово по повод кончината на нашия уважаван дядо Иван Христов Групчев от 12 юни 1963 г. , изготвено и прочетено от г-н Ангел Узунов – брат на големия войвода от Македония Христо Узунов.
Както е написано, то е много кратко и далеч не обхваща цялостната дейност и най-вече идеологията на борбата за освобождение на българите в Македония. Известно е от другите наследници на борците революционери, че домът на Иван Групчев в София на ул. „Иван Бигор” беше любимо място за срещи на съратниците и техните семейства след установяването им в майка България. Друга подробност за историографите на тази епоха е, че дядо ни Иван Групчев е племенник на прочутия с произведенията си Кузман Шапкарев (Майката на дядо Иван е сестра на Кузман Шапкарев).

My mother's family comes from Gorna Djumaya. My great grandmother was a Greek named Erekina.
As far as I know, she was still quite a young girl when her parents died. Her two elder brothers, eager to go to America, managed a quick marriage for her with the Bulgarian Hristo Mitov (or Mitev). The latter appears to have been a honest man with a good reputation, a modest craftsmen, perhaps a shoemaker. They had three children: Elena, Anastasia and Dimitar. Elena later married an orthodox priest, the pope Atanas. Of Dimitar I know nothig.
Anastasia, my maternal grandmother, born on July 26, 1893, was baptized in the Holy Mother ("Sveta Bogoroditza") church. She was sent to complete her education at the Bulgarian high school for girls in Thessaloniki, founded and supported by the Bulgarian Exarchate (as the Bulgarian Orthodox Church was named then). This important school accepted children from all over Macedonia, who lived there in the college. After graduating, she worked as an elementary teacher in the Ohrid and Gorna Djumaya areas.
Her first husband, named Petar Trendafilov, was an active member of the Agrarian Party and a close collaborator of then Prime Minister Stambolijsky. In 1923, as the president of the regional agrarian ruling counsel, he got killed during the June 9th's putsch. My grandmother, being the widow of an "ennemy of the people", was forbidden to work as a teacher. She later married Nikola Mihailov Abadjiev, a part-time teacher and a freelance journalist originating from Dupnitza. My mother Julieta is their only child.
Roumen Lozanov, Montreal

In the photograph: Anastasia and Peter Trendafilovi

Стихотворение на Иван Вазов, написано след посещението му в Солунската българска гимназия през 1884 г.

— Къде си ти роден, юначе будни?
— При Шар. — А вий? — При сладкий шум
на Струма бистра. — Вий? — Във Охрид чудни.
— Я? — В Кукуш. — Я? — При рилски друм.

На 18 декември 2017 г. във Византийския музей в Солун, в амфитеатъра "Мелина Меркури" със съдействието на Българското генерално консулство ще бъдат представени две книги - на Ѝордан Ѝовков, Старопланински легенди и митове, Стамулис, 2016 и на Теофано Калояни, Смъртта на рицаря Челано и други истории, Сиела, 2013. Двете книги вече имат свои издания на гръцки и на български език, благодарение на Христина Марку, Маркос Албанис и Зои Политу, превели Ѝ. Йовков на гръцки език и на Здравка Михайлова, направила книгата на Т. Калояни достъпна за българския читател.

През август 2019 г. излезе от печат книгата на Дойчин Станчев „Приказка от един отминал свят“, посветена на рода Шавкулови. Това е историята на един български род, тръгнал от неплодородните поля на с. Плетвар, Прилепско, постигнал сериозен икономически просперитет в Солун, намерил след Балканските войни спасение в България, надмогнал превратностите на историческата съдба на Родината ни и запазил жив спомена за корените си. Историите в нея са толкова невероятни, че биха могли единствено да бъде истински, защото само съдбата може да сплете в едно пътя на бедни българи от Македония с етиопска принцеса, да събере рода им с френски, немски и английски търговци, индустриалци и банкери, да ги сроди с военни и артисти, да им предостави огромни възможности и да им отнеме придобитото.

Моята солунска история е следната: баба ми Борислава /Бора/ и дядо ми Иван Прокопанов са от село Емборе /Емборио/, Северозападна Гърция. Намира се на няколко километра от Птолемайда. Дядо ми Иван Прокопанов е учил в Солун две години в американско училище, но е нямал пари да го завърши. Не знам кога са се заселили в Солун, но майка ми е родена в Солун на 9.12.1939 г., а малкият ми вуйчо Христо е роден в Солун на 22.8.1944 г. Баба ми и дядо ми са имали четири деца: Анастас, Ангелина, майка ми Катя /Катина/ и Христо. За съжаление само леля ми Ангелина е жива, на около 87 години е. Това, което знам е от вуйчо ми Анастас, роден 1928 и от леля ми Ангелина.

Search