Memoirs

Завоев, Петър: Спомени за Солун

1908. Писма отъ Македония
(Пѫтни бележки, наблюдения и впечатления)
Петръ Завоевъ
Печатница „Либерални Клубъ", София 1916

 

Солунъ, 3 августъ 1908 г.

Най-горещиятъ день, струва ми се, бѣше вчерашниятъ. Когато се качихъ въ трена, помислихъ че влизамъ въ пещь. Излишно е да описвамъ мѫкитѣ, на които бѣхме изложени азъ и една група офицери прѣзъ дългия пѫть до Солунъ. Натъркаляни полуголи по сѣдалищата, ние бѣхме забравили и политика, и свобода и приличие . . . До Велесъ все пакъ виждахме изъ прозорцитѣ на купето зеленина, но отъ тукъ нататъкъ пѫтя стана още по-несносенъ; вървехме като изъ пустиня...

С. 70 Нощьта бѣше паднала надъ солунското поле. Къмъ 10 ч. вечерьта подадохъ главата си изъ прозореца и видѣхъ въ далечината божествения Солунъ, полѣнъ съ блѣсъци и красота. Пламъцитѣ на хилядитѣ ламби, разположени амфитеатрално, трѣпкаха като звѣзди. Видѣнието бѣше очарователно. Но неможахъ да му се любувамъ дълго, защото тренътъ изпищѣ и спрѣ на солунската гара.

Въ Солунъ идвахъ за първи пѫть. Макаръ и късно вечерь, гарата и площада прѣпъ нея бѣха ярко освѣтени и натъпкани съ народъ. Различнитѣ облекла, чернитѣ шапки и червени фесове, човѣшкитѣ раси и възрасть се съединяваха неправилно и образуваха една пъстра китка. На перона забѣлѣзахъ мнозина софиянци, които бѣха дошли да посрѣщнатъ трена.

Едно момче пое куфара ми, а азъ отидохъ да си взема паспорта отъ полицейския приставъ. Тая наредба — да се визиратъ паспортитѣ и тескеретата по гаритѣ — още сѫществуваше. И тя единствена напомняше за страшното минало, което биде погребено отъ конституцията. Кой знае защо, азъ умишлено не искахъ да се съобразявамъ съ тия полицейски разпореждания. И когато тръгнахъ отъ Скопие, не визирахъ паспорта си.

— Вашиятъ паспортъ не е редовенъ — каза полицейскиятъ комисарь, когато отидохъ при него.

— Защо?

— Не е визиранъ и трѣбва да платите глоба.

— Никаква глоба нѣма да ви дамъ. Конституцията позволява на гражданитѣ свободно да се движатъ изъ отечеството си.

— Но за съжаление — тихо каза комисарьтъ — не можете да получите сега паспорта си.

— А кога?

— Дирете го, впрочемъ, въ хюкюмата...

Потеглихъ навънъ. Когато бѣхъ близо до файтона, който щѣше да ме заведе въ града, нѣкой ме хвана отзадъ и ме заведе на страни.

— Чувайте, ефендимъ — викаше ми едно прилично облечено момче — Тая работа ще се нареди. Вие сте добъръ човѣкъ и нѣма отъ какво да се страхуваме. Говорихъ на комисаря и той е съгласенъ да ви повърне паспорта, само слѣдъ като му дадете нѣкой грошъ...

Разбрахъ всичко. Лустрото, съ което на 11 юли султанътъ разкраси империята, почваше да се отърква. Възмущението ми отъ тая безочливость, отъ свободното искане рушветъ, нѣмаше край.

— Пазете се! — извикахъ на момъка.

С. 71 Вѣроятно е имало нѣщо много страшно въ моя гласъ, та турчето, като хапѣше бърнитѣ си, умилително викаше:

— Простете, ефендимъ!... Моля, заповѣдайте, ето ви паспорта.

— Мога и безъ него — казахъ му и заповѣдахъ на файтонджията да кара.

— Е, не ичунъ бойле, ефендимъ? — запита ме файтонджията, като се извърна на сѣдалището си!

Казахъ му, че ми искаха рушветъ.

— Ахъ, кераталаръ! — възмущаваше се агата. — Хуриетъ олду, а тѣ още каратъ стария си занаятъ. Кажете на джемиета и ще го накажатъ.

Но сѫщия тоя турчинъ, който се възмущаваше противъ постѫпката на пристава, слѣдъ 20 минути самъ посѣгна на кесията ми: за едно четвъртъ часово возене ми взе бѣло меджидие.

Изглежда, че нравитѣ имъ сѫ такива...

Влизахъ въ единъ много голѣмъ, но непознатъ градъ. Файтонътъ ми се търкаляше изъ едни не до тамъ широки улици, постлани съ хубави каменни блокчета. Отъ двѣтѣ страни се възвишаваха красиви нѣколко етажни кѫщи, които сега се огрѣваха отъ синия свѣтликъ на въздушния газь. Главнитѣ улици бѣха оживени. Трамвайнитѣ кола, нови и кокетни, още тракаха изъ улицитѣ. Тукъ-тамѣ виждахъ голѣми кафенета, разкошно освѣтени. Тѣ бѣха пълни съ народъ. Недостатъчни да побератъ публиката, послѣднята бѣше насѣдала на маси и по улицитѣ. Какви усмихнати лица, каква радость грѣеше отъ тѣхъ. Нѣкои играеха табла, други смучеха наргилета и унесено разговаряха. Файтонътъ минаваше отъ улица на улица и навлизаше все по-навѫтрѣ въ града. Тукъ красива джамия съ високо, нѣколко пръстенно минере, тамъ здание съ своеобразни куполи и надписи.

— Кѫдѣ да карамъ? — запита ме файтонджията.

— Въ нѣкой добъръ хотель.

Ала не можахме да намѣримъ и лошъ такъвъ. Солунъ бѣше прѣпълненъ съ гости. Мѣстата въ всички хотели бѣха заети. Хората спѣха и изъ коридоритѣ имъ. Най-сетнѣ, можахъ да оставя багажа си въ хотелъ „Вардаръ" и да излѣзна на улицата, кѫдѣто се понесохъ съ тълпата къмъ морския брѣгъ. Тукъ, прѣдъ хотелъ „Д'Англетеръ", намѣрихъ много приятели и познати. Сетнѣ вечеряхъ въ срѣщната гостилница и излѣзнахъ съ една група другари да се поразходя. Тръгнахме по широката улица край морето. Чудна солунска нощь! Прозрачна като стъкло, модра като морето, топла и тиха като наслада. Леко развълнуваното море плискаше

С. 72 вълнитѣ си подъ нашитѣ крака и се ширѣше като сѣнка въ далечината. Надъ него се люлѣеха голѣмо множество хубави варки, отъ кѫдѣто учтиво ни подканяха:

— „Хайде на разходка"...

Улицата бѣше задръстена съ народъ. Тукъ господствуваха евреитѣ. Бѣше сѫбота и тѣ още се ширѣха вънъ. Между чернитѣ костюми и елегантнитѣ дамски рокли се мѣркаха своеобразнитѣ венециянски носии на еврейкитѣ, които сѫ и шикозни, и възбудителни. Красивитѣ малки глави се увиваха отъ копринени каврачета, облитѣ гърди се разливаха надъ зеления джамфесъ, а подъ подвититѣ поли на широкитѣ рокли се кипрѣха хубавитѣ крачка, обути въ чорапи отъ филдико. Морскитѣ сирени, за които бѣхъ челъ измислици изъ приказкитѣ, бѣха излѣзли на брѣга...

Любувалъ се бѣхъ и на други прочути по хубостьта си морски крайбрѣжия. Прѣкарвалъ бѣхъ дълги нощни часове въ мечти и съзерцание край синитѣ брѣгове на Далмация, но тоя солунски брѣгъ, струва ми се, нигдѣ го нѣма.

Незабѣлѣзано влѣзнахме въ градината при „Беязъ-Куле". Бѣше натъпкана съ народъ. Свирѣше военна музика и нотитѣ на арабската мелодия, нѣжни и леки, се носѣха надъ стихналата околность и надъ повръхносьта на морето, което миеше краката ни. Тукъ пиеха, смѣеха се и гледаха възбуждающитѣ картини на единъ кинемотографъ, който възпроизвеждаше ужаситѣ на руската революция. Въ дъното на градината единъ се бѣше изправилъ на една маса и, разпаленъ отъ бирата и обкрѫжающата го прлѣсеть, държеше рѣчь на български. Бѣше четникъ нѣкакъвъ. Многочисленитѣ слушатели го търпѣха, наивно се смѣеха и щедро го възнаграждаваха съ рѫкоплѣскания.

Не оставаше врѣме за учудване Тукъ всичко можеше...

Близо до оркестра на една маса сѣдѣше позната компания. Тукъ бѣше и блѣстящиятъ Д. Ачковъ. Послѣдниятъ бѣше дошелъ въ Солунъ единъ день по-рано. Отъ влизането му въ прѣдѣлитѣ на Македония и до сега още не можеше да се опомни. Радостьта му бѣше неописуема. Бѣше се обърналъ на палаво дѣте, което вѣчно шуми и бърбори.

— Море ела вамо, брè, — рече ми той, като ме съзрѣ съ блаженствующитѣ си очи. — Ела да видишъ чудо!...

Чудото знаехъ: масата ни бѣше обкрѫжена отъ очарователни дами и госпожици, съ широкополи шапки, увити въ тънъкъ вуалъ и чапкънски изкривени надъ чернитѣ гѫсти коси. Тукъ имаше и прѣлестни ханъми, които вече бѣха хвърлили фереджетата и показваха грациитѣ си на любопитствующитѣ. Тѣ сѣдѣха спокойно наредъ съ съпрузитѣ си.

С. 73 — Море ела вамо! — повтори Дчковъ, когато вече сѣдѣхъ до него.

Нощьта напрѣдваше. Прохладата, която долиташе отъ морето, взе да става чувствителна. Понеже трѣбваше да видимъ и други нѣща, Ачковъ ме поведе навънъ.

Улицитѣ бѣха почти праздни. Само файтонджиитѣ дрѣмѣха по капритѣ на файтонитѣ си. Обиколихме тукъ—тамѣ и пихме кафе въ вариетето „Алхамбра”. Нищо ново тукъ. Обикновени голи жени, които свирятъ и пѣятъ...

Умората ме надви. Чакъ сега се сѣтихъ, че нѣмамъ мѣсто за нощуване.

— А азъ какво ще правя сега? — Запитахъ Ачкова.

— За какво това?...

— Нѣма гдѣ да нощувамъ.

— Море гледай си работата! — Рече ми тържествено той и ме повлече за рѫка...

Спахъ на единъ импровизиранъ креватъ въ стаята на Ачкова въ хотелъ „Splendid Palase", високо надъ Солунъ, почти увисналъ надъ кроткия заливъ, отъ кѫдѣто цѣла нощь долитаха, морови огнове...

На другата сутринь се събудихъ късно. Продължителното напрѣжение и умората ме бѣха успали дълбоко. Заритѣ на южното слънце се провираха межцу разкошнитѣ завѣси напрозорцитѣ и се кръстосваха надъ леглого ми. Облекохъ се и се изправихъ прѣдъ прозореца. Хотелъ „Splendid Palase " е четириетажно модерно здание, потънало въ луксъ и удоволства. Тоя хотелъ е най-хубавиятъ въ Солунъ. Въздигнатъ надъ самия морски брѣгъ, отъ височинитѣ му човѣкъ може да види най-добрѣ Солунъ.

Прѣдъ мене бѣше морето, безкройно и неуписуемо въ своята прѣлесть. Надъ модритѣ му води се люлѣеха голѣмо множество ладии и параходи. По-нататъкъ, като заковани за морската повърхность, лежеха коритата на нѣколко турски воени парахода, а задъ тѣхъ, отъ дъното на хоризонта, се подаваха черни точки, които бавно шедствуваха напрѣдъ и незабѣлѣзано израстваха въ голѣмината си. Далечъ въ сининитѣ тъмнѣеше едвамъ уловимото очъртание на Олимпъ, а надъ пристанището и прозореца ми се виеха въ безпорядькъ десетина чайки. Отъ другия прозорецъ на стаята се подаваше нова картина. Далечъ въ сутринното сияние, като вѣковна стража, подаваше зѫбцитѣ си древната солунска ограда: тъмна, увѣхнала, нѣма свидѣтелка на всички игри на сѫдбата, които провидението е разиграло тукъ. Солунъ се бѣше събудилъ. Подъ мене улицата шумѣше. Красивитѣ солунски файтони тичаха по калдъръма.

С. 74 и повдигаха страшна врява, която дразнѣше ухото. Вгледахъ се въ съсѣднитѣ турски и еврейски кѫщи. Очарователнитѣ имъ стопанки, сѫщо като мене, сега ставаха отъ сънь. Сѫботната вечерь и радостьта отъ хуриета ги бѣха позабавили на улицата. Засълнати задъ завѣситѣ въ будуаритѣ си, младитѣ госпожи и нѣжнитѣ госпожици, види се мислѣха си, че не ги вижда друго око освѣнъ Божието, та донасяха хубоститѣ си на показъ. Задъ завѣситѣ на всѣкой прозорецъ виждахъ жени въ свободно облекло. Тѣ лѣниво се разтакаха изъ будуритѣ си, спираха се прѣдъ огледалата и дълго оглеждаха въ отражаващия кристалъ божественитѣ си дарове: широкитѣ си черни очи, пълнитѣ алени бузи и гушки, голитѣ рѫцѣ и гърди, люлѣещата се тлъстина и здравия лъхъ на тѣлата имъ.

По единъ честитъ случай бѣхъ попадналъ въ ония потайности, които въ мирно врѣме жената старателно крие отъ мѫжкитѣ погледи...

Другаритѣ ми се бѣха събудили, а Ачковъ неспокойно ме дърпаше за рѫка.

— Хайде, не ли ще одимъ!

— Кѫдѣ? — запитахъ го.

— На гражданското събрание.

Слѣдъ четвъртъ часъ едно ландо ни носѣше къмъ българската дѣвическа гимназия. Минахме пристанищната улица, възвихме край нѣкогашната тъмница „Беязъ Куле", обиколихме единъ султански паметникъ и слѣдъ като се проврѣхме подъ барелефитѣ на най-величествения и античенъ солунски монументъ, — триумфалната арка на Александра Македонски, кръшнахме на дѣсно и спрѣхме прѣдъ гимназията — едно низко, ветхо здание, затулено отъ съсѣднитѣ красиви кѫщи. Бѣше недѣленъ день. Свободнитѣ отъ работа българи бѣха изпълнили салона. Първенствуваше тукъ младежьта: симпатична, вълнующа се, настоятелна въ думитѣ си, дързостна въ исканията. Разглеждаше се „проекто-устава на Българския конституционенъ клубъ въ Солунъ". И въ това народно събрание, не лишено отъ хуморъ и наивность, ставаха интересни сцени. Дебатитѣ бѣха оригинални, цъфнали на мѣстна почва. Тѣ се обърнаха на ураганъ при разглежденето § 1 отъ устава. Настоятелството бѣше изхвърлило отъ цѣльта на клуба точката за „ратуване да се постигне областно самоуправление на Македония”, като за това свое дѣяние излагаше оправдателни аргументи. Обаче, младежьта не искаше и да чуе това. Тя защищаваше доводитѣ си, бунтуваше се, заплашваше. И най-сетнѣ сполучи „да спаси честьта на българското име", както се изрази единъ младъ търговецъ. прѣдъ мене. За пръвъ пѫть тукъ видѣхъ небивалия случай събранието...

С. 75 да налага исканията си на настоятелството...

Д. Ачковъ и тукъ блѣсна съ своята щедрость. Къмъ края на засѣданието той подари на клуба 10 наполеона. Но струва ми се, за това си дѣяние той ще се е каялъ. Едно почетно членство на клуба не струва нищо при безмилостнитѣ нападки на порядъчнитѣ наши вѣстници. Така е у насъ, бичуватъ за скѫперничество и саможивство, подозиратъ, когато подарявашъ...

Засѣданието се прѣкрати и народътъ си разотиде.

Бѣше пладнѣ. Ние, една група софиянци, излѣзохме на улицата и се отправихме за гостилницата.

До конституцията българитѣ тукъ бѣха въ окаяно положение. Прѣслѣдвани отъ турцитѣ, убивани отъ гърци, тѣ не смѣеха да се подадатъ на улицата, а камо ли да се заематъ съ по-широка търговия. Освѣнъ хотелъ „Вардаръ" и гостилницата подъ него, които се притежаваха отъ българинъ, нѣмаше друга българска гсстилница въ Солунъ; а нѣмаше сѫщо и българско кафене и другъ български хотелъ. Бѣхме принудени да се хранимъ въ една гръцка гостилница, находяща се срѣщу хотелъ „Д'Англетеръ".

Изглежда, че въ Солунъ гърцитѣ сѫ били галенитѣ дѣца на Хилми-паша. Тѣхнитѣ зулуми и издѣвателства надъ българитѣ сѫ чудни и безчислени. Фантатизмътъ имъ — свидѣтелство на низка култура — тукъ се развиваше въ колосална сила. И слѣдъ конституцията раболѣпствата на гърцитѣ не свършваха. Тѣ и сега както и по старому конспирираха, доносничеха, коварствуваха. Като добро свидѣтелство за моралното падение на гърцитѣ може да послужи една илюстрована карта, която ми попадна на рѫка.

До като турцитѣ и българитѣ сѫ издали илюстровани карти съ ликоветѣ на народнитѣ герои Енверъ-бей и Ниязи ефенди, на картата на гърцитѣ се мъдри ликътъ на султанз. Едно раболѣпие, което достига до погнуса!...

Гостилницата бѣше пълна съ народъ : офицери, странници, туристи отъ всички европейски държави, отличающи се съ своитѣ оригинални костюми.

На масата ни се хранѣха и двамина учители отъ мѣстната гимнзаия. Говорѣха върху новитѣ събития. Злобниятъ въпросъ бѣше отпѫтуването въ отпускъ на солунския български търговски агентъ, г. Шоповъ. Една негова нова постѫпка се силно критикуваше.

— Азъ зная по-добрѣ какъ стои работата, — се обади единъ отъ компанията.

— Разправете ни да чуемъ — замолихме го.

— Това го зная отъ положително мѣсто — продължи той.

С. 76 Г-нъ Шоповъ, слѣдъ като подуши, че движението на войскитѣ се усилва, помисли, че ще настѫпи день на клане и поиска отпускъ отъ българското правителства. Послѣднето му го даде. И когато конституцията се провъзгласи, той замина отъ тукъ. Въобразете си. Английскиятъ и австрийски консули до тоя день бѣха въ отпускъ. Щомъ като узнали за новото положение тукъ, побъразха да се върнатъ на постовете си. Зная още и слѣднята подробность. Прѣди да отпѫтува г. Шоповъ, даде дине на тукашното консулско тѣло. На динето сръбскиятъ консулъ, който седѣлъ до г. Шопова, навелъ се надъ ухото му и му прошушналъ !

— Истина ли е, че ще отпѫтувате, г. Шоповъ?

— О, да! — отговорилъ нашия дипломатъ.

— Но какъ позволява това вашето правителство ? Та тия моменти сѫ отъ голѣма важность!...

— Но моитѣ нерви, здравието ми!... възразилъ г-нъ Шоповъ.

— Азъ зная нѣщо по хубаво — обади се единъ отъ учителитѣ. — Прѣди да отпѫтува за странство, г. Шоповъ прибралъ въ багажа си всички завѣси отъ прозорцитѣ въ приемния салонъ на агентството. Запитанъ защо прави това, отговорилъ: „Щомъ като мене нѣма въ агентството, завѣси не сѫ нуждни"...

Смѣхме се отъ сърдце...

Тоя день до късно прѣзъ нощьта се лутахъ изъ Солунъ. Кръстосахъ го на длъжъ и ширъ, лутахъ се изъ „Пиргитѣ", кѫдѣто цъфтятъ нароветѣ и хубавитѣ жени, возихъ се по море и разглеждахъ забѣлѣжителноститѣ.

Случаятъ ми позволи да се запозная съ единъ отъ народнитѣ герои — Ниязи-ефенди. Послѣдниятъ е даволно любезенъ и твърдѣ искренъ офицеръ. Направи ми силно впечатление съ своето добродушие, непринуденостъ въ маниеритѣ и чистосърдечие. Ниязи-ефенди и Енверъ-бей се ползуватъ съ голѣма почить между населението; тѣ се смѣтатъ като виновници на дадената свобода.

Вѫтрѣ въ нѣколко деня само тѣ станаха легендарни. На всѣка стѫпка имената имъ се произнасятъ, за геройството имъ пѣсни се пѣятъ, ликоветѣ имъ на всѣкѫдѣ се излагатъ...

Въ Солунъ е и Яни Сандански. Той живѣе въ хотель „Д'Англетеръ”, дружи само съ турци и посѣщава само тѣхния клубъ. Съобщиха ми, че всички хора, които Сандански е изпратилъ изъ провинцията да агитиратъ противъ България, прѣтърпѣли страшно фияско отъ населението. На нѣкои мѣста тѣ щѣли да бѫдатъ даже линчувани. Снощи е имало събрание на групата Сандански, въ която се е разисквало изхвърлянето отъ

С. 77 тѣхната срѣда на Делирадева, като човѣкъ, които ще ги компрометира. Никакъвъ резултатъ не се постигналъ. Сандански вече мисли за едно помирение съ вѫтрѣшната организация, при която изпраща посрѣдници.

Настѫпя отрѣзвение.

 

Солунъ, 5 августъ 1908 г.

Въ Солунъ кучетата не сѫ въ изобилие, както въ Скопие и другадѣ. Това се дължи, вѣроятно, на липсата на просторъ за живѣене. Тукашнитѣ кучета сѫ дѣца на улицата: тамъ се раждатъ, тамъ живѣятъ и тамъ умиратъ. Солунскитѣ улици, обаче, сѫ негостоприемни за кучетата. Тѣснотата и невъобразимия шумъ, който по всѣко врѣме господствува на тѣхъ, сѫ прогонили отъ калдъръма кучетата. Тѣхнитѣ мѣста тукъ сѫ заети отъ амбуланткитѣ арабкини, които, приклѣкнали на нѣкое кюше, съ рискъ ежеминутно да бѫдатъ смазани отъ колелата на нѣкой файтонъ или трамвая, продаватъ лимоната и по-черни отъ кожата имъ шекерчета; заети сѫ отъ нѣкой зѫболѣкарь, който е спрѣлъ файтона си въ края на улицата и съ звънецъ събира тълпата. А събере ли се тя, продава своитѣ медикаменти и много спокойно върши наслѣдената отъ баща си работа: публично изважда болнитѣ зѫби; заети сѫ още отъ фантастичното отдеяние на нѣкой дервишъ, който, изпадналъ въ религиозенъ екстазъ, засвидѣтелствува праведната си душа съ извършването на тайнствени фокуси. Кой знае! Може би за кучетата да е опрѣдѣленъ нѣкой площадъ въ крайнинитѣ на града, околностьта на нѣкое теке...

Иначе, би се разсърдилъ пророкътъ.

Съ просяцитѣ въ Солунъ иначе стои работата. Тѣхното количество тукъ е изумително; тѣ биха надминали и вѣроятния брой на кучетата, ако допустнѣхме, че свободно могатъ да се развъждатъ на улицата. Просяцитѣ тукъ се срѣщатъ на всѣкѫдѣ: изъ улицитѣ, въ хюкюмата, въ кафенетата и гостилницитѣ, изъ магазинитѣ, изъ банитѣ и джамиитѣ, въ тълпата, която

С. 78 манифестира, въ салона на публичното събрание, изъ трамваитѣ и параходитѣ, даже и прѣдъ стаята на хотела ви. Тѣ сѫ въ такъво изобилие, че струва ви се, всѣкой пети човѣкъ е и просякъ.

Просяцитѣ въ Солунъ сѫ почетно съсловие; тѣ се покровителствуватъ отъ законитѣ и властьта: тѣ се защищаватъ отъ правовѣрнитѣ. Ти може да не дадешъ милостиня на единъ просякъ, но да се погнусишъ отъ неговата мърсота и рани, които красятъ гнилото му тѣло — не можешъ. Въ такъвъ случай рискувашъ да бѫдешъ наказанъ, ако просякътъ се оплачи на полицията. Цѣль подвигъ е, ако дошлиятъ въ Солунъ чужденецъ остане неуврѣдимъ отъ просяцитѣ.

Солунскитѣ просяци иматъ единъ девизъ: дързость и отвращение, обичатъ едно — бездѣлието. И понеже знаятъ, че степеньта на хорското съжаление, а наедно съ това и щедрата милостиня, зависятъ отъ по голѣмата грозота на тѣлото, солунскитѣ просяци умѣло използуватъ това. Невъобразимо е обезобразяването на човѣшчото тѣло тукъ : единъ модъръ трупъ, подбухналъ и гноясалъ, често пѫти тика подъ носа ви една червена кость — това е рѫката, която проси милостиня. Ако ти сѣднешъ съ другари на нѣкоя маса, тутакси бивашъ обгражданъ отъ просяцитѣ: кални изкривени лица, отсѣчени уши и издълбани очи, рани, дрипи и воня. Просяцитѣ търкатъ мърсотата си о тебе, додѣватъ, натякватъ. И ти си принуденъ да дадешъ милостиня, за да се отървешъ. Станешъ ли да си вървишъ, цѣла тълпа отъ просяци те прѣслѣдва. И чувашъ сърдцераздирателни стонове, ръждиви писъци, невъзможни извъртвания на гласа. Просяцитѣ иматъ достѫпъ на всѣкѫдѣ : полицията ги обожава, кенлеритѣ изъ кафенетата се страхуватъ отъ тѣхъ.

Осакатяването на просяцитѣ тукъ е достигнало своето съвършенство. Казаха ми, че имало особени майстори просяци, които вършили тая ужасна операция. На отбѣлѣженитѣ за просяци дѣца постепенно, но умѣло се осакатявали члѣноветѣ: ослѣпявали ги, отсичали имъ краката; даже ги заразявали съ кожни болести. Ако богъ създава хубоститѣ, майсторитѣ просяци ги обезобразяватъ. Едно просяшко дѣте струва скѫпо; едно око или два крака не струватъ нищо.

Просяшката професия е наслѣдствена. Ако бащата или майката сѫ били просяци, синътъ и дъщерята неминуемо наслѣдватъ работата имъ. И упорствуватъ въ нея. По-вечето отъ тукашнитѣ просяци сѫ жени, а може би и мѫже, закрити подъ фереджета. Пепелявиятъ платъ на това наметало мѫчно издава пола на носещия го. Тукъ фереджето нѣма полъ. Пепелянкитѣ сѫ най-отровни на пладнѣ, солунскитѣ просяци — вечерь и

С. 79 прѣзь нощьта. Прѣзъ раннитѣ часове на утрото тѣ изчезватъ; почиватъ изъ бордеитѣ си.

По-вечето отъ тукашнитѣ просяци иматъ и други специалности. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ организирани въ опасни разбойнически дружества : едни сѫ неподражаеми крацци и касоразбивачи, други сѫ човѣкоубийци а трети — полицейски детективи. Както виждашъ. съ божественото отпущение на пророка модернитѣ хора злоупотрѣбляватъ.

А иматъ и другъ единъ, крайно деликатенъ занаятъ. Фереджето въ турската империя е било и е катанецъ за любовьта, Това божественно чувство тукъ е погребано изъ харемитѣ и подъ широкия плащъ на яшмака. Младостьта невидена изгаря. „До като у насъ въ услуга на любовьта идва всичко: и полето съ своитѣ житни нивя, и гората съ тъмнитѣ си дебри, и благовидната дружба на момата и ергена, тукъ всичко е нагласено по начинъ да прѣчи на любовьта. Ето защо човѣшкия умъ надхитрува законитѣ и постановленията. Модерниятъ животъ лети въ своитѣ сладости ; цивилизацията украсява и улицата. Често пѫти изъ кафенетата се въртятъ прилично облечени ханъми, които прикрито дирятъ изъ публиката нѣкого. Незапознатия съ тукашнитѣ порядки човѣкъ ще помиели, че това е нѣкоя полуумна просякиня. Въ сѫщность, това е просякиня и изпечена проксенентка. Това, което не може да извърши откритото лице, върши го яшмака. Подъ него срама не се вижда. Сводничество заучено, сводничество евтино. По нѣкой пѫть прѣдъ очитѣ ви се простиратъ розови, нѣжни рѫцѣ. Изъ подъ яшмака пръскатъ огънь и страсть двѣ живи, прѣмрѣжени черни очи. Черни кѫдри очертаватъ огнища подъ плата на наметалото. Това е уличната блудницаз, която, ако можете да я разберете, ще ви прѣдложи на ефтина цѣна тѣлото си. И не ти нея, а тя тебе ще слѣдва. Тия проститутки — просякини не сѫ видѣли съврѣменитѣ салони на модернитѣ блудници, но знаятъ тайнитѣ начини на любовьта имъ; не сѫ учили психология, но отъ погледъ разбиратъ желанията на душата ти... Развратъ модернизиранъ, развратъ подъ покровителството на корана.

Това не сѫ легенди, Златане. Това е неопорочената дѣйствителность, това е оня безформенъ викъ, който на модеренъ езикъ се вика запрѣщение и нужди. Когато днесъ описахъ на нѣколцина софиянци това мое откритие, нарекоха го „вѣстникарска измислица”. Усъмнихъ се въ него и азъ и, за да бѫда смѣлъ въ твърдението си, отидохъ при приятеля на баща ми, Челеби-ефенди, сега полицейски приставъ тукъ.

— Чувай, рекохъ му — азъ открихъ една потайностъ, която ти скриваше отъ мене.

С. 80 Челеби-ефенди се изсмѣ и ми отговори:

— Възможно е: отдавна знаехъ, чес офийскитѣ журналисти умѣятъ да откриватъ тайни.

— Бѫди сериозенъ — възразихъ му. Азъ открихъ и искамъ да ме увѣришъ въ това: солунскитѣ просяци не сѫ ли сѫщеврѣменно крадци, сводници и блудници?

Полицейскиятъ приставъ се забърка;

— Какво говоришъ ти ! — смъмра ме. — Ти си младъ и не бива да откривашъ такива работи!...

Бедниятъ турчинъ! Познаваше мекбто 10 годишно дѣте и, като ме виждаше сега, струваше му се, че все съмъ на сѫщитѣ години...

* * *

Снощи пристигнаха тукъ извѣстнитѣ заточеници въ африканскитѣ тъмници, Тодоръ Лазаровъ отъ Щипъ и д-ръ Кушевъ отъ Велесъ. Понеже пристигнаха ненадѣйно, никаква срѣща не имъ се направи. Скоро, обаче, цѣлиятъ Солунъ узна за тѣхъ. Българитѣ на групи притичваха и заимаха маситѣ прѣдъ кафенето „Д'Англетеръ", кѫдѣто бѣха сѣднали да си починатъ заточеницитѣ. Отъ минута на минута редоветѣ се сгѫстяваха. Честити отъ срѣщата си съ двамата популярни герои, тукашнитѣ българи, окупирали вече цѣлото кафене, се разпуснаха по-вече.

Но въ тоя моментъ тукашния директоръ на тайната полиция мълчешкомъ зае мѣсто между редоветѣ на българитѣ, а слѣдъ нѣколко минути кафенето се прошари съ детективи и прѣоблечени стражари. Като се узна това, мнозина помислиха, че се крои коваренъ планъ, понеже въ тоя моментъ тукъ бѣха събрани всички македонски войводи и четници и видни рѫководители на освободителното дѣло. Българитѣ запазиха хладнокръвие.

Тукъ вече има не свобода а слободия. Отъ единия край до другия Македония се радва и се смѣе като дѣте. Прѣдъ настѫпилитѣ радости, теглата се забравятъ. Ала станалото тази вечерь на кафене „Д'Англетеръ" ме порази. И азъ се питамъ: „не ли наистина турската конституция е единъ хубавъ байрамъ, която, както всички праздници, скоро ще се прѣкрати?"

Цѣлиятъ свѣтъ се смая на 11 юли. Всички се питаха за причинитѣ на това чудо, но никой не ги дирѣше. Народътъ отдаде това събитие на Енверъ-бей и Ниязи-ефенди и замлъкна. И понеже му се искаше да живѣе, той се ползуваше отъ това право тъй, както никога до сега. И защо трѣбваше да се рови въ миналото и да гадае идещето, когато сега му разрѣшаваха да се смѣе?...

С. 81 Единъ отъ секретаритѣ на Хилми-паша, бившъ български войвода, днесъ се кълнѣше прѣдъ мене, че обявяването на конституцията е дѣло на Илдѫзъ-кьошкъ и Хилми-паша. Популярниятъ реформаторъ и сега билъ единствения съвѣтникъ на Енверъ-бей. Послѣдниятъ сега е по обиколка изъ провинцията, но се сношавалъ само съ Хилми паша. А тоя стражаръ на турскитѣ интереси неспирно продължавалъ да работи за благото на империята. Всичкитѣ разпореждания по прѣдстоящитѣ избори въ Македония идвали лично отъ Хилми-паша.

—Тукъ силата е невидима — каза реформаторския секретарь. — Има само отговорници . . .

Струва ми се, че е така: трѣбваха герои — създадоха се; трѣбваше шумъ — постигна се. Държавата е спасена, Европа се смѣе, Хилми-паша тържествува. Колосаленъ е гения на тоя турчинъ...

Ала народа — простата турска маса — вѣрва, че има герои. И ги обожава. Пословично е това. Квартиритѣ на Енверъ бей и Ниязи ефенди сѫ винаги прѣпълнени съ просители : едни искатъ повишение, други дирятъ правда, а трети подаватъ заявление за искъ и обиди като на върховни сѫдии. И комично и покъртително...

 

Солунъ, 6 августъ 1908 год.

До като Македония е пъстрото облекло на турската империя, Солунъ е розовиятъ вѣнецъ. Когато първата е житницата, вториятъ е „зарпхането". Солунъ е цвѣтъ, който и прѣзъ зимата цъфти. Солунъ е око, което никога не ослѣпява. Едно вѣчно очарование. И ако тоя градъ на смѣшението се ползуваше до сега отъ човѣшки закони и една пълна свобода, при която нормално да се развива и прогресира, ние днесъ не можеме да го изходимъ пѣшъ, не можехме и да го обгърнемъ съ погледъ.

Солунъ винаги се смѣе. Благоухае като роза, макаръ и нѣкои негови квартали да ни отвращаватъ. Тукъ лѣтѣ е горещо, зиме е топло. Пролѣть и есень нѣма, ако не именуваме съ тѣхъ ония хубави дни, прѣзъ които цъфтятъ калинкитѣ и маслинитѣ. А тука тѣ два пѫти прѣзъ годината цъфтятъ. Обидното настояще е осквернило Солунъ, историята го е изчанчила. Надъ древнитѣ развалини и останки стърчатъ щикътъ и насилието.

С. 82 По край запазенитѣ тукъ-тамѣ старомодни носии и обичаи, се съзира феса, спокойствието и кефа. Червенината на феса е само раздразнителна. Червеното не е мода, а срамъ. Спокойствието е низка култура, кефътъ е наслѣдствена болесть. Солунъ е хубавъ, когато го гледашъ отъ вѫтрѣ; наскърбява, когато го наблюдавашъ отъ далечъ. Далечината не е само история, а и старость. Старостьта е прѣгърбила Солунъ.

Въ спокойни дни Солунъ има около 175 хиляди души население. Сега тази цифра се възкачва на 200 хиляди. Свободата е блудница жена, която лъсти и привлича. Излъстени тукъ има много : и старци, които опитватъ силата на своята мѫдрость, и младежи, за които смутътъ и революцията е вино, и жени, които дирять приключения, и едно голѣмо число европейци, които обичатъ тайнственостьта на изтокъ като измислицата. Солунъ е легенда.

Отъ населението на града 90 хиляди души сѫ евреи, 60 хиляди турци, 10 хиляди гърци, 8 хиляди българи, а останалитѣ 7 хиляди сѫ една смѣсица отъ човѣци, която е безъ начало и край : една черна сгань, която е безъ цвѣтъ, безъ вѣра, безъ народность, безъ отговорности. Човѣкъ, който се крие, не си казва името ; човѣкъ, който дири печалби — турга си двѣ. Въ Солунъ най-добрѣ се крие, въ Солунъ може да се печели. Тая 7 хилядна мѫтна тълга, която сега е нарастнала на 30, е естественото украшение на Солунъ. Тукъ е англичанинътъ съ своитѣ бръснати мустаци и хладнокръвие. Тукъ е германеца съ своя бѣлъ шлемъ, който се чувствува като у дома си. Тукъ е барцелонскиятъ анархистъ, францускиятъ апашъ, руския хулиганъ, Бай-Ганю, Газда Джуро, критскиятъ разбойникъ. Тукъ сѫ още черния прѣдставитель на Африка, алепскиятъ просякъ, съ своето голо и продупчено съ игли тѣло, левантинецътъ, мистикътъ отъ Багдатъ и Сирия, дервишътъ отъ свещения Дамаскъ — едно люлѣеще се разнообразие. Нѣщо, което очаровава и плаши. Очаровава, защото е пъстро и шумно ; плаши — защото е безкрайно и неопрѣдѣлено.

Една енигма...

И всичко това се точи изъ улицитѣ, наблюдава, додѣва, крещи : „Яшасънъ ватанъ" и рѫкоплѣщи. Това безцвѣтно множество сега е господарь на Солунъ. Полицията е вече робъ.

Въ миналото испанцитѣ раздрусваха стѣнитѣ на Солунъ, сега цѣлиятъ свѣтъ го тръвожи. Едно врѣме Александъръ Македонски отблъсваше нападателитѣ. Сега турската управия ги привлича. Властьта е медъ, чужденцитѣ сѫ мухи. Полицията тукъ е въ недоумѣние. Подхлъзнала се веднъжъ, тя вече пада. Затворитѣ се изпраздниха, за да се напълни Солунъ. Сега Солунъ е затворъ.

С. 83 Онова количество отъ 90 хиляди човѣци сѫ работницитѣ въ тоя пчелникъ. Евреитѣ другадѣ, може би, сѫ само търговци, тукъ сѫ и роби. Тѣ сѫ въ чаршията, тѣ сѫ на улицата, тѣ сѫ надъ лодкитѣ въ морето и въ хамбаритѣ въ параходитѣ. Тѣ сѫ навсѣкѫдѣ: мравки, които не почиватъ, човѣци, които страдаятъ и допринасятъ. Ако биха били свободни, идѣха да станатъ господари. Робството и страданията имъ идватъ не отъ безсилието. Съгласието ги укрѣпва, страхътъ ги разчленява. Едно вѣчно движение, което не достига край. Възсъздаване и унищожение — една сплѣтня, която вика, но нѣма гласъ. Тая еврейска маса едно е могла да постигне: да даде физиономията на Солунъ. Все е нѣщо. „Солунъ е еврейски градъ" — викатъ нѣкои. Солунъ е толкова еврейски, колкото и турски. Опрѣдѣление нѣма. Сѫботата тукъ е всеобщъ праздникъ. Чаршията се затваря, улицитѣ опустѣватъ, държавнитѣ учреждения не работятъ. Спира онова дихание, което се вика уличенъ животъ. За молитвитѣ въ синагогата трѣбва спокойствие и тишина. Само късно подиръ пладнѣ на тоя день движението се възстановява. И тукъ вече окото се плѣнява. Невъобразимо съединение отъ прѣмѣни и обичаи.

Шейсетъ хилядното турско население тукъ нѣма работа. Или работи надъ своя кефъ. Турцитѣ сѫ търтеитѣ въ пчелника. Еднитѣ донасятъ, другитѣ ядатъ. И първитѣ доволни, и вторитѣ честити. Такива сѫ заповѣдитѣ на пророка. А пророкътъ е всичко : началото и края, съединителното звено между смъртьта и живота. Бездѣлниченето е философия. Да мечтаешъ за небесенъ рай, а да го виждашъ на земята, ще рече да се намѣришъ на топлото си легло, слѣдъ като се събудишъ отъ страшенъ сънь. Турцитѣ умѣятъ едно : да се съобразяватъ, за да живѣятъ. Турцитѣ сѫ философи и то по право.

Гърцитѣ не зная какво правятъ, но дѣйствителностьта ми идва на помощь, за да узная това. Виждамъ ги добрѣ облечени и охолни. Облеклото не е порокъ, но не е и добродѣтель. Охолностьта е отблѣсъкъ на тъмна душа. Древнитѣ охолници бѣха папи и царе, настоящитѣ сѫ насилници, които минаватъ за човѣци. Царската форма ослабна, насилницитѣ възтържествуваха. Да се облача човѣкъ добрѣ, трѣбва да има съ какво, а за да има — трѣбва да работи. Охолностьта е изключение. Тукашнитѣ гърци не работятъ, а се обличатъ добрѣ. Едно правило, което не се изучава въ университета. Тукашнитѣ гърци вършатъ едно — посрѣдничатъ. Така учеше и Платонъ, сѫщото учеше Сократъ и Софоклъ, а възпѣваше го и Пиндаръ. Посрѣдничеството е занятъ, който се извършва безъ фирма, а се храни и пои съ човѣшко месо и кръвь. Нѣкои отъ тукашнитѣ търци се занимаватъ и съ друго. Почиватъ на плѣщитѣ на великото

С. 84 минало на дѣдитѣ си и продаватъ античнитѣ имъ останки: единъ смѣть, който още вони, защото само слънцето го е пекло.

Ония 8 хиляди българи, натикани въ квартала на проституцията — едно умишлено дѣяние, за да се компрометира българската нравственость — въ „Кукушката махала”, теглятъ: това зная за тѣхъ. Теглото за тѣхъ е наслѣдственъ даръ, безъ което не могатъ. Волътъ впрѣгатъ въ хомотъ, българинътъ въ вериги отъ закони. Едното е длъжность, другото — великодушие...

Солунъ има едно южно небе и едно величественно море. Тукашното небе е върховния лѣкарь. Морето е богатството. Въ Солунъ прѣзъ лѣтнитѣ мѣсеци настѫпва горещина, която достига до невъобразими размѣри. И ако при нея и при мърсотата, която лъха отъ еврейскитѣ квартали, посѣти града нѣкоя епидемия, вѫтрѣ въ двѣ седмици Солунъ ще погине. Но небето пази солунянитѣ. Тукъ епидемии нѣма. Болести тоже. Една висша благодать.

Въ Солунъ има една митница, която е съкровищницата на империята. Отъ тукъ ежедневно се изливатъ потоци злато, които се занасятъ въ Цариградъ. За Солунъ нищо не остава; даже трохитѣ. Законътъ е такъвъ. Солунската митница е много висока, по висока отъ Олимпъ. И боядисана съ ярка мазилка, която се вижда на далечни пространства. Нея виждатъ въ Берлинъ, въ Виена и чакъ въ хладния Петербургъ.

Въ Солунъ има и една кула — една мрачна сѣнка на вѣковетѣ, впрочемъ, почистена и варосана. Тамъ, гдѣто споменътъ е тяжесть, боята е сила. Нѣкѫдѣ се боядисватъ очи и даже съвѣсти; тукъ само стѣни. Една голѣма скромность!

Споменахъ въ описанието си много пѫти тая кула. Именува се „Беязъ-куле". Но това е етикетъ; примамка на въображението. Нейното име е друго; нейното име е страшно ! И ако сега не можешъ да го чуешъ отъ гражданитѣ, можешъ да го намѣришъ въ турскитѣ сѫдебни архиви. Въ ония торби и кесета, които висятъ въ тавана на правителствения домъ. Истинското име на тая мрачна останка на древностьта е „Канлѫкуле" — „Кървава кула" ! Едвамъ може да се намѣри по-справедливо име за оная назѫбена страхотия, която отъ съграждането си и до днесь непрѣстанно оглежда грозотата си въ морскитѣ води ! „Кървава кула”! Кървава и по форма, и по положение!

Когато тоя камененъ исполинъ е билъ съграденъ, около него е имало само вода. Ония хубави улици, палати, булеварди и градини, които сега я обграждатъ, сѫ послѣшна работа. Жилище на властелинъ, тя самотно е тъмнѣела надъ водитѣ, готова да изпуска и приема бѣглеци. Самовластнитѣ управници

С. 85 и тиранитѣ обичатъ самотата и потайноститѣ. Нищо по-хубаво за тѣхъ отъ тая здрава каменна сграда. Историята казва, че тукъ, въ нейната тъмна вѫтрѣшность, сѫ ставали най-сериознитѣ сплѣти. Тукъ сѫ влизали герои и не сѫ излизали никакъ, освѣнъ ако нѣкой рибарь не е намиралъ труповетѣ имъ изхвърлени отъ морскитѣ вълни. Тукъ сѫ се скривали най-хубавитѣ щерки на Елада, Сирия, Леванъ и Македония. Тукъ сѫ се лѣли рѣки отъ кръвь. Въ извѣстни дни това страшилище е приличало на кланица. И ако сѣнкитѣ не бродятъ изъ нея, то е, за гдѣто още не е станала развалина. Една е мисъльта, която плаши и вледенява солунчани: мисъльта за „Кървавата кула".

— Мълчи, че ще те дамъ на вратаря на „Кървавата кула" — е било заплашването на майкитѣ.

— Обичашъ ли да се поразходишъ въ салонитѣ на „Кървавата кула"? — заплашвали заптиетата.

Венециянскитѣ дождове и тукъ сѫ хвърлили сѣнката на ужаситѣ си. Тая кула е тѣхно дѣло. Задъ нейнитѣ високи стѣни всѣко въздихание е било нѣмощь, всѣка сълза — кръвь. Въ стотинитѣ и хамбаровидни тъмници сѫ стѣнали нараненитѣ, въ влажнитѣ ѝ подземия, пълни съ мухъль и смрадь, сѫ обитавали полуголи и оковани въ желѣзни вериги обвиненитѣ въ измѣна, въ любовна интрига или прѣдателство. Може ли иначе! Какво ще стане съ държавитѣ, ако всѣкой сополко дрънка, каквото си иска? Прави сѫ били дождоветѣ и управителитѣ, като сѫ градили тия кули. Трѣба да има мѣра въ всичко, а най-вече въ говора и мисъльта...

Само една врата има „Кървавата-кула” — тая, която е „отъ къмъ булаварда”. Обаче, това „отъ къмъ булеварда" е за нового врѣме. Когато вратата се поставяла, булевардъ е нѣмало. Само вода е обграждала самотната сграда. По нѣкога прѣдъ тая врата сѫ спирали леки едномачтови чунове. Отъ тѣхъ сѫ слизали прикрити човѣшки сѣнки и сѫ се скривали въ кулата. Само нѣкои отъ тѣхъ сѫ излизали прѣзъ сѫщата врата. За другитѣ е имало другъ изходъ. Ей, тамъ на върха, нѣщо като триѫгъленъ прозорецъ. Широкъ, колкото да се спровре едно голо тѣло. Въ полумрака се е отварялъ, съ единъ силенъ махъ се е хвърляло нѣщо отъ тамъ, което слѣдъ кратко врѣме е изплисквало надъ вълнитѣ. Единъ мъртвецъ. Та какво отъ това? Като не умѣе да си държи устата!

По-късно отъ „Кървавата-кула" турцитѣ направиха тъмница. И като стара блудница тя се прѣмѣни въ новитѣ си одежди и заживѣ като страшилище въ умоветѣ на хората. Подходяща длъжность за една стръвница. Въ турската империя

С. 86 трѣбваха подобни тъмници. Воловъ и Левски вече работѣха въ сѣверна България. Турцитѣ ловѣха съмишленицитѣ имъ и ги изпращаха на заточение тукъ. А връщаха ли се? Не, умираха въ мѫки. Погребалниятъ маршъ пѣеха морскитѣ вълни, а гробаритѣ бѣха рибаритѣ. Всѣка сутринь тия жестоки евреи намираха въ солунскитѣ окрайнини да плаватъ надъ водитѣ по нѣколко човѣшки трупове. И като на мъртавци, правѣха имъ добро: вързваха тяжесть на вратоветѣ имъ. Тъй впрочемъ имъ бѣше заповѣдано.

Сега „Кървавата-кула" е „Бѣлата-кула". Бѣла е само варьта. Ако я изтриете, ще откриете кървавитѣ камъни подъ мазилката. Въ нашата цивилизация има лоши часове. Тѣ сѫ именно ония, въ които срамътъ покрива грубоститѣ.

Добрѣ, че и турцитѣ се усрамиха...

Сега „Кървавата-кула" е воененъ складъ. Голѣмо унижение!

Пожелахъ веднажъ да видя отъ вѫтрѣ това страшилище.

— Не се качвайте горѣ, ефендимъ! — замоли ме чиновника, къмъ когото се отнесохъ. — Стръмно е много и ще ви се завие свѣтъ...

Модернизираха се тия турци...

Днитѣ, които прѣживѣвамъ тукъ сѫ чудни: тѣ сѫ първи слѣдъ конституцията. Струва ми се, че никой пѫть нѣма да ги забравя! Това сѫ дни на възторгъ и безграниченъ ентусиязъмъ, това сѫ дни, въ които чувствата плуватъ надъ разсѫдъка и душата се шири като морето и като него се люлѣе и тътни. Гостенинъ съмъ на Солунъ, но ми се струва, че вече съмъ станалъ неговъ гражданинъ. Винаги при нови и нови впечатления, азъ забравихъ да почивамъ, отучихъ се да прѣкарвамъ по 7—8 часа въ леглото. Вълненията на солунчани сѫ и мои вълнения, радоститѣ имъ— и мои радости.

Това сѫ първитѣ дни на свободата — на дълго мечтаната свобода, която мина надъ грамади човѣшки трупове, ненадѣйно се вѣсти и тъй капризно заживѣ. Гиздава планета на синьото небе. Сега солуняни славатъ тая свобода. И какъ я славатъ! Това не е вълнение на тълпа, а едно всеобщо опиянение, всеграждански припадъкъ, при който царуватъ изненадитѣ. Чудя се на видѣнията и не мога да се начудя. Струва ми се, че жителитѣ на Солунъ сѫ луди, че тоя голѣмъ градъ е обхванатъ отъ нѣкакъвъ страненъ бѣсъ. Отъ „Пиргитѣ" до „Бешъ-Чинаръ" и отъ портата до зѫбѣститѣ градски стѣни — всичко се слива въ едно — една смѣеща афектирана тълпа, която на всѣкой мигъ е готова да експлодира, да вика „Яша"! и да безчинствува, ако иска нѣкой да я настрои и поведе.

Солунъ се пробужда много рано. Сѣкашъ той не спи. Свободата е разбъркала оня вѣчень клупецъ, който твори днитѣ

С. 87 и нощитѣ. Тукъ нощи нѣма. Мимо ужасната горещина, която на пладнѣ достига невъобразими размѣри, улицитѣ не се изпразватъ. За благоразумие и дума не може да става. Много на често, залуталъ се изъ крайнинитѣ на града, азъ се спирамъ на нѣкой ѫгълъ и наблюдавамъ проходящитѣ. Честити хора Никаква скръбна слѣда не помрачава лицата имъ. Сѣкашъ свободата е лепнала на тѣхъ смѣещи се маски. Облечени леко, гражданитѣ тичатъ напрѣдъ, по-вечето безъ да знаятъ на кѫдѣ и защо. Рѣдко виждахъ на вратоветѣ имъ корави яки. Обилнитѣ бразди поть, смѣсени съ багрилото отъ червенитѣ фесове, се просмукваха отъ скорбелата и я разлагаха. Якитѣ по тоя начинъ се обръщатъ на смачкана хартия.

Денѣ изъ солунската чаршия е почти непроходимо.

Какъвъ шумъ, какво оживление владѣе тукъ! Минавамъ изъ тѣснитѣ улици и на всѣка стѫпка се блъскамъ или въ нѣкой носачъ, или въ нѣкой арапинъ, амбулантъ, или пакъ се обграждамъ отъ група полуоткрити ханъми, на които очитѣ приличатъ на жертвеници, а погледитѣ имъ сѫ стрѣли. Богатитѣ солунски магазини по всѣко врѣме сѫ пълни съ народъ.

Посѣтителитѣ имъ сѫ отъ всички граждански съсловия и народности; а най-вече тия прѣлестни туркини, които се лутатъ не толкова да си купятъ потрѣби, отколкото да се нарадватъ на свободата и да видятъ „комититѣ". Вгледашъ ли се въ лицата на тия жени, ще забѣлѣжишъ сѣнката на скуката и отчаянието. Нѣма нищо по жестоко отъ постановлението да се насилва любовьта, да се крие красотата. Дългото робство е обърнало отъ туркинята нѣжна жена, харемътъ е възбудилъ сладострастието и разширочилъ фантазията. Лалето цъфти на непристѫпни канари, безкрайното женско очарование вирѣе въ тайнственностьта на харема...

При-вечерь прохладата е край морето. Азъ отивамъ тамъ. Какъ да опиша хубоститѣ на това южно море, което ме радва и весели! Малкиятъ катеръ, който плува отъ порта до „Беязъ-куле", отъ тамъ до „Пиргитѣ" и обратно, е подъ пара. Качвамъ се на него и заемамъ мѣсто на палубата. Гърдитѣ се разтварятъ широко и поематъ вечерната освѣжителна прохлада. Слънцето, далечъ задъ гърба ми, трѣпти и бавно потъва въ тъмнитѣ води, Една необятна синева, люлѣеща се на вълни, се протѣга прѣдъ очитѣ ми. На срѣща пепелявъ ридъ се забива дълбоко въ водитѣ, задъ него димеще се поле, а далечъ-далечъ въ полумрака едвамъ се различаватъ мътнитѣ рисунки на божествения Олимпъ. На морския брѣгъ почва да се трупа тълпата. Около кораба изпъкватъ надъ водната повръхность моровитѣ кълба на медузитѣ, прилични на разпнатъ коприненъ чадъръ, леки и бавно подвижни, очарователни и нѣжни. А надъ всичко това

С. 88 се носятъ вълни отъ влага, която се пори отъ лекокрили чайки и други хвъркати стръвници.

Катерътъ потеглюва. Около менъ сѫ насѣдали десятки хора, които шумятъ и се смѣятъ. Тѣхнитѣ носии, цвѣтътъ на лицето имъ — всичко това съставлява едно красиво съединение на грѣшки и противорѣчия, които отъ себе правятъ оня хубавъ букетъ, що може да създаде само естеството и случая. Подъ мене, изъ подъ нѣкаква мушама, повдигатъ врѣва жени, която съ всѣка нова минута се усилва. Слѣдъ малко се чува тънъкъ смѣхъ, а подирѣ и пѣсень: нѣжна, тиха люлѣеща се — сѫщо като вълнитѣ, надъ които катерътъ неусѣтно се плъзга — пълна съ страсть, грация и очарование...

„Фелекъ бана нелеръ еттинъ. аманъ, аканъ!" или:

„Аманъ дерменджи, Достумъ дермеиджи, Кара гьозлеръ Сенинъ олсунъ"... и пр.

Това сѫ еманципирани ханъми, които отъ долния етажъ на катера славословятъ свободата и величаятъ разюзената любовь. По-нататъкъ нотитѣ на пѣсеньта се повишаватъ сѫщо като чувствата и се шириятъ и се простиратъ въ полумрака, до като се слѣятъ съ звуцитѣ на нѣкой канонъ или дааре, долитащи отъ вѫтрѣшностьта на морето.

Отивамъ до „Пиргитѣ" и съ сѫщия катеръ се връщамъ.

Ношьта, топла и прозрачна, е вече обгърнала Солунъ. Въздушниятъ газь е запаленъ и матовата му свѣтлина облива улицитѣ и хората, които се тълпятъ изъ тѣхъ.

Сега животътъ почва изъ главнитѣ улици. Площадътъ на „Свободата”, надъ който се още развѣватъ полуувѣхналитѣ гирлянди, е натъпканъ съ народъ.

Маситѣ прѣдъ кафенетата „Д'Англетеръ” и „Олимбосъ" тоже. Сѣдамъ при нѣкои познати. До насъ нѣкой софиянецъ, дошелъ тукъ да се порадва на свободата, шумно разправя на слушащитѣ го нѣкакви легенди. До него група офицери сѫ обкрѫжили нѣколцина четници. Това сѫ довчерашнитѣ врагове. Единъ честить случай сприятели тия хора. Сега пиятъ бира, кикотятъ се и разправятъ за миналото, когато се гонѣха изъ балканитѣ, готови да се разстрѣлятъ. Задъ тѣхъ мълчаливо сѣди нѣкой дервишъ, съ зеленъ кюнецоформенъ каукъ, а наоколо — нови и непознати лица, които ви гледатъ и се хилятъ.

Улицата все по се задръства. Тълпитѣ шедствуватъ. Ето една група еврейки, облечени въ формата на бабитѣ си; тѣ крѣскатъ високо и даватъ пѫть на тълпата босоноги матрози,

С. 89 които отиватъ изъ варкитѣ и корабитѣ. Слѣдъ това минава нѣкакво шедствие съ музика и знамена. Насѣдалитѣ ставатъ на крака, рѫкоплѣщятъ и силно крѣскатъ: „Яшасънъ хуриетъ”! Шедствието отминава къмъ „Беязъ-Куле", а тѣснината па площада се запълня отъ нѣкоя разкошна карета, въ която сѣдатъ 3—4 ханжми. Прѣзъ небрѣжно матнатитѣ яшмаци се виждатъ блаженнитѣ лица съ чернитѣ очи и правитѣ нослета. Това сѫ женитѣ на некой турски паша, които правятъ вечерната си разходка. Набраното прѣзъ деньтъ, трѣбва да се излѣе — видѣното на улицата, трѣбва да се приповтори въ харема...

Нощьта е напрѣднала. Ставамъ отъ масата и се чудя гдѣ да идя. Въ градината при „Беязъ-куле" има арабска музика, а сигурно ще се държатъ и рѣчи. Въ градския театъръ има прѣдставление. Турската национална драма — кукли съ душа — ежевечерно се разиграва Хаджи-Азасъ и Карагьозъ ще се помиряватъ. Тамъ, или тамъ? Върви безцѣлно. Случая не е слѣпъ. Цѣлиятъ Солунъ е театъръ. . .

А като вървишъ, ще видишъ много нови нѣща : тамъ албански водитель, прокуденъ отъ отечеството си до скоро, облеченъ въ своята национална носия; на маситѣ прѣдъ нѣкое кафене насѣдали сръбски четници и войводи, въ одеянието на лейбгвардейския на негово сръбско величество полкъ, а изъ улицата се разтакатъ гръцкитѣ евзони, облечени като древни пирати и слѣдвани отъ тълпа любопитни дѣчурлига. Фустанелитѣ имъ сѫ малко жълти и прокѫсани — слѣдствие на дългата упорита борба противъ тиранията... все едно слѣдствие...

 

7 августъ.

Завръщамъ се въ стаята си отъ улицага, дѣто бѣхъ зритель на едни дивни сцени на излишенъ патриотизъмъ и на едно небивало народно вълнение. И вмѣсто да се възползувамъ за отмората си отъ късната нощь и отъ приятната морска прохлада, която на облаци нахлува прѣзъ отварения прозорецъ въ стаята ми, сѣдамъ да ти прѣдамъ, о Златане, прѣснитѣ си впечатления отъ моментитѣ, въ които Солунъ наново слѣдъ 11 юли се развълнува — една жива френезия, едно всеобщо бушуване, на които — това още ми е чудно — бѣхъ мълчаливъ свидѣтель.

С. 90 Солунъ, както вече знаешъ, има радостьта да носи еврейска физиономия, подъ която изкустно се прикриватъ лъжата, спекулацията и дързоститѣ. Но колко, обаче, тая еврейска дързость е силна тукъ, тоя часъ саминъ почувствувахъ.

Между едно голѣмо множество, насѣдало по маситѣ на площада на „Свободата", бѣхме се изгубили и ние — нѣколцина съотечественици, нѣкои отъ които оправяха политиката, а други съзерцаваха хубоститѣ на Солунъ. Низъ тѣсния отворъ на площада неспирно се търкаляха каляски, които носѣха къмъ градинитѣ около „Беязъ-Куле" охолнитѣ солунчани. Групи, коя отъ коя по-пъстри и блажени, като въ кинемотографъ се нижеха прѣдъ очитѣ ни. Красиви чужденки, усмихнати широко и сластно, съ кѫси рокли и леки наметала, които се развѣваха надъ начинающата имъ гръдна голота ; чернооки кадѫни, съ открити лица и погледи, сияющи отъ радость и чистота; младежи съ засукани мустачки, съ вирнати назадъ червени фесове и съ източна шикозность въ хода и движенията — всичко това се нижеше прѣдъ насъ, губѣше се, потъваше, за да се замѣсти съ други видѣния, по интересни, по свѣтли и по-живи. Подъ насъ морскитѣ вълни разбиваха гребенитѣ си въ пристанищния брѣгъ и, обърнати на бѣла пѣна, се разливаха надъ тъмнитѣ води. Далечъ задъ сивия морски просторъ огнената маса на слънцето загиваше въ воднитѣ синини, а по-отблизо до слуха ни достигаха лекитѣ мелодии на арабската музика, приспиващи душата и пълни съ вълнение, божествена слась и опиянение.

Щѣхъ да стоя дълго, увлеченъ въ тия прѣлести, ако настаналото смущение между множеството ме не бѣше извадило отъ съзерцанието. Отъ приморския булевардъ достигаха тѫпи и проядени викове, пълни съ тържество, които се люлѣеха отъ вечерния вѣтрецъ. Слѣдь тѣхъ други, по-буйни възклицания, примѣсени съ смѣхъ, достигаха до насъ и пакъ се изгубваха въ пространството. Часть отъ публиката, която бѣше насѣдала по маситѣ, бързо отърча по направление на виковетѣ. Сторихъ сѫщото и азъ. Слѣдъ нѣколко минути едно безбройно еврейско множество прѣсѣче площада и изпълни кафенето „Олимбосъ Паласъ". Влѣзнахъ вѫтрѣ и азъ. Широката зала на това кафене се изпълни отъ едно дрипаво множество, което се вълнуваше, което крѣщеше и не се разбираше. Друга една тълпа, по-многочислена отъ тая въ залата, която бѣше задръстила приморския площадъ, сѫщо ревѣше и се бунтуваше. Въ дъното на кафенето, надъ тезгяха, се бѣше покачилъ единъ младъ момъкъ, който правѣше усилени жестове съ рѫцѣ и се мѫчеше да говори. Ала никой го не слушаше. Въ кафенето всѣкой бѣше ораторъ. Тукъ всѣкой говореше на най-близския до него.

С. 91 Еврейската врѣва бѣше невъзможна. Картинитѣ, които виждахъ, бѣха и трогателни, и хумористични и плачевни ; бѣха по-вече отъ оригинални и рѣдки. И да разбирахъ еврейския езикъ, пакъ не бихъ могълъ да узная цѣльта на това еврейско движение; защото то не приличаше нито на манифестация, нито на митингъ.

Прибѣгнахъ до помощьта на единъ турчинъ:

— Защо е тая гюрултия ? — запитахъ.

— О — о !... Еврейски изборъ е това!

— Изборъ ли? че тъй ли се произвеждатъ изборитѣ тукъ?

— Слѣдъ хуриета, евреитѣ тукъ се раздѣлиха на двѣ групи — двѣ политически партии: националисти и социалисти. Послѣднитѣ, дошли отъ чужбина по слѣдитѣ на свободата, впиха се въ месата на тукашнитѣ си сънародници и пожелаха да ги модернизиратъ. Но солунскитѣ евреи сѫ консерватори. Тѣ погледнаха подозрително на социалиститѣ и ги афронтираха. Наближаватъ изборитѣ. Социалиститѣ иматъ свой кандидатъ за народенъ прѣдставитель и националиститѣ свой — младия адвокатъ Карасо. Подшушналъ нѣкой на националиститѣ, че социалистическиятъ кандидатъ ще се подържа и отъ младотурцитѣ. Това обстоятелство оскърбило националиститѣ. Сега послѣднитѣ се събраха да опрѣдѣлятъ прѣждеврѣменно своя депутатъ за бѫдащата наша камара.

До като турчина ми разправяше това, младия ораторъ продължаваше да се дере отъ тезгяха. По едно врѣме усилията му успѣха. Той въдвори необходимия редъ. Сега рѣчьта му потече гладко и ясно, но не продължи дълго. Когато извика хилядократно повтореното: „Яшасънъ Карасо"!, единъ другъ момъкъ приближи до тезгяха, хвана за палтото оратора и го смъкна долу. Сетнѣ жилаво скокна на мѣстото му и почна да се дере. Когато се вършеше тая сцена, въ залата се повдигна адски ревъ. Обаче, всѣкой стоеше на мѣстото си. Новиятъ ораторъ, види се, ругаеше Карасо, защото неговитѣ думи не отиваха по-далечъ отъ устата му. И когато завърши съ противенъ на първия възгласъ: „Долу Карасо!" нѣколко чифта здрави рѫцѣ го хванаха и като топка го изхвърлиха изъ кафенето. На трибуната сега настѫпи безредица. Всѣкой се качваше на нея, мѫчеше се да говори, но никой го не слушаше. Кафенето ехтѣше отъ викове: „Да живѣе Карасо"! „Долу Карасо!"

Нѣкой извика:

— Вървете вънъ!

И еврейската тълпа съ диви викове и закани опраздни кафенето и задръсти площада „На свободата". Тукъ имаше 10,000-на навалица. Маси, столове — всичко отиде подъ краката

С. 92 на демонстрантитѣ. Прозорцитѣ и балконитѣ на околнитѣ кѫщи тоже бѣха почернѣли отъ народъ. Въ вечерния сумракъ се носѣха крѣсъци, дѣтски плачъ и писъцитѣ на нѣкоя натисната въ тълпата жена.

Тълпата се прѣдвождаше отъ сѫщия оня младежь, който пръвъ възпѣ славата на Карасо въ кафенето. Сега дрѣхитѣ му бѣха разкѫсани, лицето му окървавено; личеше си, че бѣше прѣтърпѣлъ физически насилия. Тоя момъкъ се покачи на раменѣтѣ на двама свои сънародници и съ неравни викове и рѫкомахания обясняваше на вълнующата се маса, колко много е великъ Карасо, колко много добродѣтели ще стори на народа, ако послѣдниятъ го избере за депутатъ.

— Карасо — викаше ораторътъ — е лѫчъ на утрѣнното слънце, който разлива пурпура си въ зората. Карасо е капка бисерна роса, залепена на ветвитѣ на нара. Карасо е звѣзда, която води моряка изъ тъмнитѣ нощи всрѣдъ вълнитѣ на безкрайното море. Карасо е божествена прѣлесть, лѫчисто сияние, което огрѣва надъ отечеството и народа ни, за да възроди и създаде славата му. Изберете Карасо!...

Какъ трѣщи подпаленъ барутенъ погребъ, тъй и настроената отъ тая патетична рѣчь тълпа избликна въ трѣскави крѣсъци и рѫкоплѣскания. Площада трѣпереше. Безчисленото множество, по-вечето работници и пристанищни хамали, нечисти, съ небръснати лица, съ кирливи разкѫсани дрехи, издаваше едногласенъ продължителенъ кликъ:

— Браво Карасо! Да живѣешъ Карасо!...

Тълпата бѣше въ апогея на вълнението си. Карасо тържествуваше... Но злобата не бѣше избѣгала ; тя дебнѣше, очакваше. Трѣбваше каль за чистотата. Трѣбваше масло за огъня. Въ тоя моментъ изъ вѫтрѣшностьта на кафенето „Олимбосъ" нѣколцина социалисти, застанали по маситѣ, нададоха трѣвожни викове. Тѣ казваха на изненаданата тълпа:

— Не слушайте подкупенитѣ оратори. Тѣ не казватъ истината... Карасо е подлецъ, Карасо е куче!...

Настѫпи вцѣпенение. Сетнѣ се повдигна глухъ ропотъ и единъ дрезгавъ гласъ, въздигнатъ изъ срѣдата на тълпата, повѣляваше:

— Братя, какво чакате още! Дръжте кучетата...

Тъмната маса се залюлѣ и тичешкомъ нахлу въ кафенето. Въ мигъ вратитѣ и прозорцитѣ му бѣха прѣвърнати на кѫсове. А подирѣ : невъзможни писъци, хвърчене на маси и столове надъ улицата, сърдцераздирателни охкания, плачъ, чевръсти псувни...

Карасо бѣше доволенъ...

С. 93 Когато небивалото това изстѫпление се извършваше, изъ околнитѣ улици се мѣркаха нѣколцина полицейски пристави и стражари, но тѣ нито даваха видъ, че сѫ дошли да разтърваватъ.

Приближихъ едного отъ приставитѣ и го запитахъ:

— Ефендимъ, защо не ги разтървете ? Тѣ ще се избиятъ...

— О, о!... Тѣ не се биятъ! Вдигатъ шашарма, но не се биятъ, налитатъ, но не се удрятъ...

— Но ваша длъжность е да ги помирите.

— Олмазъ, яху. Ние не смѣемъ да се намѣсимъ въ изборнитѣ работи. Сега е хуриетъ. Ще кажатъ, че имъ разваляме митинга.

Сетнѣ, като ме изгледа по-интересно, продължи:

— Вие какъвъ сте?

— Българинъ.

— Ха, приятно ми е...

И като се усмихна, запита:

— У васъ при такива случаи полицията намѣсва ли се ?

— О-о... У насъ!

Слѣдъ 10 минути кафенето бѣше праздно. Само маситѣ, парчетата отъ разчупенитѣ стъкла, разкѫсани фесове и дрехи се търкаляха по пода му.

— Има ли убити и ранени ? — запитахъ пристава.

— Казахъ ви. Евреитѣ не се биятъ: въ гюрултията тѣ сѫ силни — отвърна полицейския чиновникъ.

Слѣдъ половинъ часъ тия, които прѣди малко се биеха, се събраха на ново въ стройни редове, сега по-гѫсти и шумещи, и на чело съ музика тръгнаха да манифестиратъ изъ улицитѣ. И бѣха спокойни! Сѣкашъ нищо се не бѣше случило...

* * *

Ще отпѫтувамъ за Битоля. И понеже моя паспортъ е конфискуванъ отъ оня рушветчия на гарата, рѣшихъ днесъ да го подиря. За тая цѣль се упѫтихъ къмъ правителствения домъ.

Тукъ на всѣкѫдѣ това е еднообразно. Правителственитѣ учрѣждения сѫ събрани всички въ едно помѣщение, подъ името „хюкюматъ". Имашъ ли работа съ властьта, върви въ хюкюмата. Питай кого диришъ и ще ти кажатъ.

А ако знаешъ турски, ще можешъ да прочетешъ въ надписитѣ съ златни букви, поставени надъ всѣка врата, името и качеството на чиновника, който сѣди вѫтрѣ.

Солунскиятъ хюкюматъ е едно масивно здание, издигнато въ центъра на града. Тукъ сѫ канцелариитѣ и на валията, и на реформатора Хилми-паша. Въ подземието на хюкюмата — единъ

С. 94 тъменъ лабиринтъ — се помѣщава полицията. На срѣща е прѣдварителния затворъ.

Отидохъ въ хюкюмата подиръ пладнѣ. Отъ опитъ зная, че турскитѣ чиновници сутрина сѫ въ особено недружелюбно настроение.

Минахъ широкитѣ каменни стълби и се намѣрихъ прѣдъ пушката на единъ часовой.

Поздравихъ го по турски и го запитахъ кѫдѣ е канцеларията на паспортния чиновникъ.

— Паспортъ... пасо...— смънка заптието.— Тукъ, ефендимъ нѣма такова нѣщо..

— Не може да бѫде!—отвърнахъ му.— Кой издава „йолъ тескереси”?

— А — а... бизимъ башъ кятипъ.

И като взе подъ мишница пушката си, напусна своя постъ и много учтиво ме покани да го послѣдвамъ.

Минахме единъ дълъгъ коридоръ. сетнѣ възвихме на дѣсно и се спрѣхме прѣдъ една отворена врата.

— Иште бурда — рече заптието.

— Тешекюръ едеримъ — отвърнахъ му и влѣзнахъ съ свалена шапка въ канцеларияга на „башъ кятипа”.

Тая „канцелария" бѣше една тъмна, огромна и мухлясала стая, само съ единъ голъ прозорецъ, който гледаше въ широкия правителственъ дворъ. Стѣнитѣ ѝ бѣха окрасени съ множество табели, на които бѣха проточени дълги криви линии — нѣщо като иероглифи. Това бѣха необходимитѣ украшения на турскитѣ държавни учрѣждения — изречения отъ свещения коранъ. По пода бѣха кръстосани двѣ голѣми маси, надъ които, отрупани съ книжа, се бѣха навели нѣколко момчета. Въ дъното на стаята, до една горѣ-долу удобна писалищна маса, има ше едно плюшено канапе, въ което бѣше потънало тлъстото тѣло на единъ старецъ съ очила и гола глава. Той бѣше опрѣлъ до очитѣ си единъ еврейски вѣстникъ и унесено четѣше. Въ стаята имаше много просители, които безпокоеха писаритѣ отъ кръстосанитѣ маси.

Съобразихъ, че „башъ кятипътъ” е оня тлъсть старецъ и отидохъ при него.

— Извинете, г-не, ще ви пообезпокоя — рекохъ.

Старецътъ остави на масата вѣстника и ме изгледа негодующъ изъ подъ очилата си. Сетнѣ погледна шапката, която държехъ въ рѫцѣтѣ си и отмахъ даде веселостъ на лицето си.

— Моля, моля! — промънка — заповѣдайте.

— Една малка молба — започнахъ, — Прѣди нѣколко деня отъ тукашната гара ми биде взетъ паспорта... Та като така...

„Башъ-кятипътъ" ме прѣкѫсна:

С. 95

— Паспорта на бьлгарския журналистъ! — отвърна.

— Нима ви е извѣстно за това?

— О, да! Полицейскиятъ приставъ получи мъмрене. Той се извинява, че не ви познавалъ, че не прочелъ по-рано името ви.

Менѣ ме наду смѣхъ.

— А ако бѣше го прочелъ, г-не?

— Щѣше да узнае кой сте и нѣмаше да направи тая магария.

— Странно, наистина...

— Всички сме магарега, ефендимъ — състрадателно брътвѣше старецътъ. — Државата ни такава .. . Ехъ, иш-Аллахъ надѣваме се да я оправимъ сега.

И като се обърна къмъ най-стария отъ писаритѣ, които седѣха на голѣмата маса, извика:

— Ей, Юмеръ! Донеси паспорта на M-r Piere.

Юмеръ стана отъ масата и мъгновено дойде при мене.

— Извинете, ето ви паспорта. Ние щехме да ви го донесемъ въ хотела, но не знаехме кѫдѣ сте.

— Не искахме да ви безпокоимъ, ефендимъ —поправи го „ башъ-кятипътъ",

Люзезноститѣ на тоя паспортенъ чиновникъ нѣмаха край. Той ме почерпи съ цигара, пожела да ме черпи и съ кафе и ме изпроводи до входната врата, когато тръгнахъ да си отивамъ.

— Моля ви — повтори на прощаване той — не хващайте за кусуръ на комисаря. Получи голѣмо мъмрене за прѣстѫплението.

Излѣзнахъ крайно учуденъ и развеселенъ изъ правителствения домъ.

 

9 августъ.

Стана едно ново, небивало тържество.

Многоочакванитѣ гости отъ Смирна, които носѣха радоститѣ на смирненци отъ новата политическа ера и безчисленитѣ поздрави къмъ Енверъ бея и Ниязи-ефенди, при едно всегражданско упоение, което достигаше до припадъци, пристигнаха честито.

Параходитѣ, носѣщи гоститѣ, пристигнаха рано сутриньта. И въ сѫбота! Прѣзъ праздничния солунски день.

Надъ хубавото южно небе слънцето бѣше почнало да се възкачва, когато гражданитѣ на групи заизпълняха пристанището.

С. 96 и улицитѣ около него. Къмъ 7 часа сутриньта тукъ всичко бѣше прѣпълнено съ народъ. Свободното движение изъ улицитѣ бѣше почти невъзможно. Балконитѣ, прозорцитѣ и даже покривитѣ на масивнитѣ солунски сгради бѣха почернѣли отъ народъ. Тѣснотата на улицитѣ най-хубаво личеше сега. Сѣкашъ хората се душеха въ тѣхъ. Между безчисленото множество двукольори, бандери, гирлянди и други цвѣтни украшения, надничаха красивитѣ глави на солунчанки.

Подаваха се остритѣ нослета на ханъмкитѣ, които прѣдстоящето тържество бѣше освободило отъ скромностьта имъ. Трѣбваше да се кача на единъ балконъ, за да видя каква дивна картина прѣдставляваше множеството. Какъвъ народъ! Едно невъзможно съчетание на цвѣтове, форми, раси и отношения! Видѣхъ въ тая колебающа се тълпа прѣдставители почти на всички народи: и тлъстобърнестия сомалиланецъ, съ широкитѣ калеври, и анадолския арапъ, съ полуголитѣ си, сѣкашъ полѣни съ зифтъ меса, и сириеца, и очарователнитѣ левантинки, съ чернитѣ като воденски череши очи, и мистичния дервишъ, съ своя подобень на кюнецъ зеленъ каукъ, и изтънчения царигражданинъ и традиционното кепе на чистосърдечния македонецъ.

Къмъ 7 и половина часа пристанищната площь прие солунския официаленъ съвѣтъ : едно безконечно еднообразно множество спокойно като свинксъ, невъзмутимо и мълчаливо. Чернитѣ фракове макаръ и да не хармониратъ по цвѣтъ на фесоветѣ, все пакъ правятъ една хладна гледка: суха пожъната нива, съ неизброими стръкчета макъ и червенъ пукалъ по нея. На пристанището бѣше построена и една почетна рота, която щѣше да поздрави гоститѣ — единъ хубавъ източенъ обичай, който у насъ се спазва само при срѣщитѣ на величествата. . . А задъ войнишкия редъ се люлѣеше едно необозримо множество, което неспирно се дерѣше. Двѣтѣ военни музики вече извиваха своитѣ мелодии, когато на морския небосклонъ се подадоха параходитѣ, носещи гоститѣ и посрѣщачитѣ. На 8 ч. смирненския параходъ пусна котва въ солунското пристанище. Гърмовити възклицания, съ трѣскави рѫкоплѣскания хиляди слѣни викове: „Яшасънъ ватанъ", „Яшасънъ хуриетъ", разкѫсзха топлия въздухъ и се разлѣха надъ спящитѣ морски вълни. Военната музика съ вълнение почна единъ маршъ, който шумно се поде отъ народа. И при единъ невѣроятенъ, оглушителенъ ревъ, който, врочемъ, не попрѣчи на порядъка, гоститѣ единъ слѣдъ другъ напуснаха парахода и се примѣсиха между посрѣщачитѣ на разкрасения съ безчислено множество знамена кей. Тукъ, подъ нови викове: „Яшасънъ мусафирлеръ", стана взаимно прѣдставление. Градскиятъ кметъ, Адилъ бей, прѣдстави на гоститѣ героитѣ на

С. 97 деня : Енверъ и Ниязи, а единъ смирненски улема — направи сѫщото съ своитѣ съграждани.

Слѣдъ тая формалность, гоститѣ бидоха поканени да заематъ мѣста на приготвенитѣ отъ кметството файтони и между два реда отъ недогледно множество се отправиха за кметството. Когато шествието навлѣзе въ площада на „свободата”, движението на него бѣше опасно. Тукъ се държаха двѣ рѣчи: едната отъ Адилъ-бей и другата отъ смирненския улема. Рѣчитѣ, пълни съ сърдечность и благостъ, се посрѣщаха и изпроваждаха съ небивало въодушевление. Тукъ рѫкоплѣскаха всички, а особено ханъмитѣ, които се бѣха разбъркали изъ множеството, безъ да искатъ да знаятъ за неумолимитѣ постановления на религията.

Подъ буйнитѣ звуци на марсейлезата и турския „хуриетъ маршъ" шествието петегли изъ улицата и се отправи къмъ беледието. Кортежътъ се движеше медлено.

Изъ кѫщнитѣ балкони и прозорци въ файтонитѣ се хвърляха съ шъпи шекери символъ на благость — искустно съшити двукольорни ленти и едни възхитителни китки, които носѣха мириса на олеандра, на южната свѣжесть и на нѣжнитѣ пръстчета, които сѫ ги китили. Съ всичко това и гости и файтони бѣха отрупани. И падаха отъ всѣкѫдѣ и надъ всичко...

Чакъ на 9 часа гоститѣ можаха да достигнатъ беледието. Тъй уморително и любопитно бѣше това пѫтешествие!

Само този, който е ималъ случая да присѫтствува на подобни срѣщи въ Турция, може да си прѣдстави съ какви непритворени любезности. съ какви „теманета" и съ каква източна хубость сѫ придружени тѣ! Въ тия любезности има нѣщо мистично, нѣщо, което говори за хубави нрави и за далечината на отлетѣлитѣ вѣкове.

Слѣдъ като освободиха файтонитѣ, гоститѣ бидоха въведени въ кабинета на кмета. И по обичая, на всички бидоха поднесени ароматични цигари, шербетъ и шекеръ. По извитата стълба на беледието бѣха наредени служащитѣ при послѣдното, на които длъжностьта бѣше да правятъ нископоклонни теманета: повдигане пръститѣ на дѣсната рѫка до брадата, послѣ до челото и една ниска митания. Шербетъ се даде и на улицата, която все още шумѣше и се вълнуваше.

Подиръ почерпката почнаха рѣчитѣ. Какви хубави слова! Каква сладость въ израза! Въ тия рѣчи нѣмаше моменти на афектация, нѣмаше смѣли жестикулации, нѣмаше крѣсъкъ; тѣ сѣкашъ бѣха излѣти отъ бронзъ, но за това пъкъ бѣха топли, сърдечни и пълни съ значение.

Едвамъ къмъ 11 часа гоститѣ напуснаха кметството, отъ кѫдѣто бидоха заведени въ приготвенитѣ имъ

С. 98 квартири изъ хотелитѣ. Къмъ пладнѣ смирненци се отдадоха на покой, ала солунчани не млъкнаха. Все съ сѫщата страсть изъ улицитѣ се носѣха рѫкоплѣскания и викове, които сланословѣха свободата и градущето щастие.

Тая вечерь пристигна специалния тренъ отъ Бѣлградъ, който избълва нѣколко десятки фраконосци и цилиндраши. Между гоститѣ, сърби, познахъ нѣколцина журналисти, полковника Машинъ и единъ инженеръ отъ бѣлградското министерство на общественитѣ сгради. Тия хора, съзнаващи, че нѣматъ нищо свое въ Солунъ, бѣха дошли съ великденскитѣ си дрехи. Само съ цилиндритѣ си бѣха внушителни. Градскиятъ кметъ бѣше направилъ всичко за по-блѣскавото посрѣщане на гоститѣ. Гърцитѣ сега взеха мюждето. Освѣнъ гдѣто сами ритаха и ревѣха изъ улицитѣ, но бѣха наели и клакьори, на които се плащаше да викатъ: „Яшасънъ сръбларъ!"

Евреитѣ, далечъ отъ нашитѣ ежби, посрѣщнаха както подобава гоститѣ. Но струва ми се, тѣ посрѣщнаха не сърби, а българи (не ли се отложи проектирания увеселителенъ тренъ отъ София), защото мнозина отъ тѣхъ чувахъ да викатъ:

— „Браво булгари!", „Да живѣятъ булгаритѣ!". А единъ мой познатъ търговецъ, евреинъ, ме запита :

— Мнозина ли вашенци дойдоха отъ София?

Въ Солунъ неразбория царува.

До като Солунъ посрѣщаше. бьлгаритѣ се бѣха събрали въ двора на дѣвическата гимназия, кѫдѣто се даваше угощение въ честь на Хр. Матова. И до късно прѣзъ нощьта подъ рошавата лозница се извиваха леки патриотични пѣсни и напѣви.

 

Битоля, 12 августъ 1908 г.

Въ Солунъ, Златане, цивилизацията е направила и друго зло : отворила е шантани. Като че ли малко бѣха мѣстнитѣ проститутки, които населяватъ почти цѣлъ кварталъ, та трѣбваше да надойдатъ тукъ чужденки, за да култивиратъ най-финия европейски развратъ. Бѣше тя! Патриархалното благонравие на турцитѣ се олющи. За „любителитѣ на кефа" се отвориха и други салони, които нищо общо нѣматъ съ полутъмнитѣ кафенета, кѫдѣто до скоро се слушаха крѣсъцитѣ на „Хаджи Айвасъ" и „Карагьозъ", а за блуднитѣ чада на Европа — една нова врата, която бълва злато и милувки. Една врата се отвори; вратата на свободата и своенравието, но тая врата

С. 99 невидимо притвори друга една: нравственостьта на миналото. Доскоро пѫтьтъ на европейскитѣ шантези почти бѣше заграденъ за „хубавия изтокъ". Конституцията дойде и го отвори. Опасна е свободата, когато посѣщава неподготвени хора. По нейнитѣ слѣди градятъ безчислено множество пороци, които обезобразяватъ и вонятъ...

Пѫтьтъ на ефтината проституция прилича на морско течение. Той е цифра. До сега почваше отъ Парижъ, минаваше Виена, ощастливяваше Букурещъ и Бѣлградъ и спираше въ „Нова Америка" въ София; сега се протегна до Скопие и Солунъ. Когато едната рѫка се отвърже, другата сама по себе си е свободна.

Та, казвамъ ти, че и тукъ вече има вариетета, малко не пълни, но все неподобяващи. И ако послѣднята вечерь отъ прѣбиването ми въ Солунъ не мина безъ единъ комиченъ инцидентъ, нѣмаше да пиша за всичко това, инакъ дъвкано, гълтано и пакъ прѣдъвквано.

Една група българи, между които бѣха С. Р-евъ, Д. А., солунскиятъ търговецъ М. Л. и двѣ дами, роднини на едного отъ компанията, слѣдъ като се любувахме до късно на обкрѫжающата хубость въ приморската градина, отбихме се да пиемъ кафе въ вариетето „Алхамбра", кѫдѣто Хуго Учелини показваше своитѣ магарии. Съ мѫка намѣрихме мѣсто въ широката градина. Едно голѣмо множество евреи, гърци и турци я бѣше изпълнило и широко се смѣеше на изобрѣтенията на популярния въ София артистъ. Донесоха ни скоро кафето и запушихме цигаритѣ си. Обаче, почувствувахъ, че нѣщо лошо ще стане. Нашата маса бѣше обкрѫжена отъ една полупияна компания отъ гръцки младежи, които прѣдизвикваха публиката. Особено единъ отъ тѣхь, очилатъ момъкъ, бѣше крайно арогантенъ. Въ своята забрава той отиде до тамъ, извъртѣ се съ гърба къмъ сцената, сѣдна лице срѣщу лице съ една отъ дамитѣ на нашата маса и почна да си сучи сладострастно мустацитѣ.

Клетиятъ съпругъ на госпожата, наплашенъ солунчанецъ, гледаше тая сцена и се потѣше. Другата дама се въртѣше неспокойно на мѣстото си и прѣдлагаше да си вървимъ. Обаче, Д. А. бѣше на съвсѣмъ друго мнѣние. Когато забѣлѣза неприятностьта, той се извърна назадъ. Сетнѣ поблѣднѣ, подирѣ позеленѣ и почна да трѣпери. Въ единъ мигъ, по кратъкъ отъ мълнията, той стана на крака и като тигъръ се хвърли надъ прѣдизвикателя. Настана писъкъ и смущение. Музиката млъкна. Учелини прѣкѫсна прѣдставлението си и въ градината се чуваха само едни юначни слова, по силни отъ рева на вълнитѣ.

— Мръсникъ неденъ! — викаше Д. А., като душеше

С. 100 смаяния гръкъ. — Азъ ще те науча тебе... куче проклето... ти съ кого имашъ работа. Азъ ще ти покажа, какво е българинътъ и какво е свободата, звѣръ неденъ!

Тоя мощенъ гласъ, не чутъ до сега въ тая градина, на която и съдържателя бѣше гръкъ, направи силенъ ефектъ. Между публиката ни узнаха, че сме българи и че Д. А. справедливо се възмущаваше. Но никой не ставаше отъ мѣстото си. Тьлпата изтръпна.

Д. А. бѣшъ легналъ надъ жертвата си и продължаваше да я души. Първо се съвзеха нѣколцина офицери, които почнеха да увѣщаватъ на разваленъ български езикъ А-ва да се укроти. А слѣдъ тѣхъ една гръцка тълпа обиколи нашия другарь и почна да го заплашва. Д. А. повдигна глава, погледна обиколилитѣ го и съ гласъ, въ който трептѣше страшна нота, извика:

— Извадете револверитѣ, бре! Я да научимъ тия гарги на приличие...

И блѣсна въ рѫката му дулото на единъ джобенъ револверъ. Не стана нужда отъ стрѣляне. Щомъ като чуха думата револверъ, храбритѣ гърци взеха въ рѫцѣ фесоветѣ си и търтиха на бѣгъ. Прѣдизвикательтъ, възползувалъ се отъ суматохата, незабѣлѣзано послѣдва другаритѣ си.

Д. А. тържествуваше. Болшинството отъ публиката рѫкоплѣскаше и викаше: „Яшасънъ булгарларъ!" Блѣстящиятъ А. се упои отъ дружелюбната манифестация. Той се озърна наоколо, но не видѣ неприятеля.

— Дръжте ги, бре! — рече.

И търти слѣдъ тѣхъ.

Сега приморскиятъ булевардъ се обърна на вариете. Юначнитѣ гърци бѣгаха прѣзъ глава, Д. А. разярено ги гонѣше, а ние и една друга тълпа тичахме слѣдъ него да го заловимъ и укротимъ. Тукъ, обаче, настанаха високохумористични сцени. Когато А. настигнеше нѣкого отъ бѣгащитѣ, тоя отиваше на лѣво и се хвъргаше отъ кея въ морето. А. тичеше по другъ, но ставаше сѫщото, до като не остана кого да гони. И ката сѫщински побѣдитель, съ силни жестикулации, гологлавъ и червен, той се повърна въ вариетето и зае мѣстото си подъ ликувания и аплодисменти:

— По-добрѣ, по-добрѣ! — викаше той.— Вмѣсто азъ да си издаев, сами направи това. Море като жаби!...

— Съвсѣмъ не, ефендимъ! — рече единъ офицеринъ — тѣ не сѫ се издавали.

— А?

— Изпокриха се изъ стълбитѣ на кея... Юнаци хора!... 

С. 101 И се изсмѣхме всички. Сетнѣ прѣдставлението почна, двама полицейски пристави дойдоха на масата ни да ни черпятъ, а келнерътъ, свирѣпъ гръкъ, почна да ни говори на български...

Гатанки, любезни мой!

А на другия день напуснахъ Солунъ. Напуснахъ го неохотно. Въ тоя градъ на хубоститѣ видѣхъ най-чудноватитѣ гледки — една верига отъ наслади, които ме караха да се забравямъ. И когато тренътъ полетѣ по плодородното Тесалийско поле, носящъ ме къмъ Битоля, все още не можехъ да откѫсна погледа си отъ зѫбеститѣ стѣни на Солунъ. Струваше ми се, че задъ тѣхъ бѣхъ оставилъ нѣкакви съкровища и въодушевлението си, което нигдѣ вече нѣма да намѣря.

Въ Солунъ пристигнахме на 8 1/2 ч. вечерьта. Бѣхме капнали отъ умора.

 

С. 121 Солунъ, 30 августъ.

Какъвь триумфъ за България и нацията ни прѣдставлява прѣбиваването на софиянци въ Солунъ! Отъ два деня насамъ тукъ се чувствува и мисли на български. Солунчани, съ изключение на гърцитѣ, съ голѣмъ респектъ се отнасятъ спрямо гоститѣ. Послѣднитѣ сѫ прѣдметъ на незъобразимо внимание. На всѣка стѫпка изъ улицитѣ имъ се устройвать сюрпризи. Обкичени съ лентата на българския трикольоръ, гоститѣ триумфално се разхождатъ. Турци и българи на всѣкѫдѣ ги аплодиратъ. Въодушевлението у гражданитѣ е неописуемо. Въ честь на софиянци цѣлия градъ е обкиченъ съ знамена.

Вчера гоститѣ правиха посѣщение изъ града. Една комисия, опрѣдѣлена отъ екскурзиянитѣ, отъ името на послѣднитѣ направи визити на валията, на кмета, на коменданта на войскитѣ, въ канцеларията на младотурския комитетъ и на еврейския равинъ. Комисията навсѣкѫдѣ биде посрѣщната по-вече отъ сърдечно. Тя поблагодари за любезния приемъ, указанъ отъ солунчани на българитѣ.

Коварната гръцка нация, която тукъ спечели прѣзрението на всички граждани, е въ отчаяние. Прѣди тренътъ да пристигне

С. 122 въ Солунъ, гърцитѣ пускали прѣвратни слухове. Тѣ надумвали гражданитѣ да не излизатъ отъ кѫщитѣ си когато тренътъ ще дойде, защото щѣли да станатъ смущения и убийства. На пукъ на гърцитѣ, обаче, солунчанитѣ устроиха едно небивало посрѣщане на софиянци. Свѣтътъ тукъ завчера бѣиле зритель на едни неописуеми, пълни съ чувства, искренность и братска любовь сцени. Гърцитѣ затвориха кафенетата и хотелитѣ, като мислѣха, че гоститѣ ще останатъ на улицата. Обаче, за гоститѣ се намѣри отличенъ подслонъ и обилна храна, благодарение любезностьта на кмета Адилъ-бей. Всичко това доведе до отчаяние гърцитѣ. Тѣ сега се каятъ за необмислената постѫпка, която толкова много злини имъ причини. За да загладятъ голото впечатление отъ глупавата стачка, снощи направиха една щумна приятелска манифестация, която се прѣдшествуваше отъ музика и гръцки знамена. Манифестантитѣ, на брой по-вече отъ 5000 души, ясно викаха „Зито и Булгария, зитосанъ и фили булгари"! (Да живѣе България, да живѣятъ приятелитѣ българи). Ала съ тия свои лицемѣрни дѣйствия тѣ още по-вече се унижиха. Гърцитѣ казвали, че стачката е обявена не за да попрѣчи на българитѣ, а отъ чисто икономически нужди. И за потвърѫдение на това, днесъ тя е прѣкратена, обаче, тѣхнитѣ кафенета, гостилници и хотели сѫ праздни: нито турци, нито евреи ги посѣщаватъ. Гърцитѣ снощи пожелаха да манифистиратъ „приятелскитѣ" си чувства и въ градината при „Беязъ-куле", кѫдѣто гоститѣ бѣха на банкетъ. Обаче, турскитѣ щикове възпрѣеха желанието имъ. За да се види до гдѣ отива гръцката злоба, не ще е излишно да упомена слѣдния фактъ. Нѣколко часа прѣди пристигането на увеселителния тренъ, съдържателя гръкъ на бюфета въ градината при „Бѣлата кула" открадналъ ключоветѣ отъ трѫбитѣ на водата и въздушния газь. Въ тоя бюфетъ вечерьта се даде банкета въ честь на гоститѣ. Турцитѣ се намѣрили въ чудо и едвамъ успѣли да доставятъ на врѣме нови ключове. Възмущението противъ тия гръцки дѣйствия е всеобщо. Слѣдъ седмица въ тукашното пристанище ще пристигне на гости гръцката флота. Но охотата за посрѣщанието ѝ изглежда да е изчезнала у гражданитѣ. Не намѣрихъ турчинъ, който да се не възмущава отъ поведението на гърцитѣ. Съ единъ тукашенъ турски журналистъ се разхождахме прѣди малко край морето. И, за да починемъ, поканихъ го да посѣднемъ въ едно кафене. Когато наближавахме входа на кафенето, приятеля се спрѣ и ме дръпна назадъ:

— Не тукъ, не тукъ, любезни— каза звучно той — това е гръцко кафене...

Сѣмействата на гоститѣ тукъ спятъ въ дѣвическата гимназия, а мѫжете — въ лицея.

С. 123 Снощи, въ честь на гоститѣ, въ бюфета при „Бѣлата кула” се даде втори банкатъ отъ страна на младотурцитѣ. На банкета присѫтствуваха 520 души. Бѣха всички гости, кмета Адилъ-бей, всички членове на младотурския комитетъ, членоветѣ на българската солунска община, множество журналисти, и видни евреи. Бѣше поканенъ и търговския ни агентъ, г. Шоповъ, обаче, той не дойде на банкета. Съ едно писмо се извини, че билъ боленъ. Банкетътъ се състоя при една широка интимность. Менюто бѣше отлично. По врѣме на вечерата свирѣше военна музика и се пускаха ракети и цвѣтни огнове. Рѣчитѣ и тостоветѣ почнаха при шампанско. Пръвъ взе думата Али-паша, единъ крайно интелигентенъ и благороденъ генералъ. Неговата рѣчь бѣше дитирамбъ на турско-българското сближение и помиряване. Рѣчьта на генерала биде шумно аплодирана. Слѣдъ него говори Риза Тефикъ-бей, тоже на турски. Подирѣ взе думата С. Радевъ. Той говори на французки. Изказа благодарноститѣ на българитѣ за сърдечнитѣ срѣщи, които имъ се устроиха отъ солунскитѣ турци и евреи. Публиката, която до това врѣме се трупаше прѣдъ прозорцитѣ на залата, насили вратитѣ и нахлу въ салона. Настѫпиха мили сцени на взаимно внимание и любезности.

Почнаха запознаванията, които не попрѣчиха на тържеството. На рѣчьта на Радева отговориха на французки: Нисимъ Русо, редакторъ на в. „Итаатъ ве Тереки" и С. Леви, редакторъ на „Прогре де Салоникъ". Ораторитѣ завършиха рѣчитѣ си съ виковетѣ: „Да живѣятъ братята българи". На турски говориха: Панче Доревъ, солунски гражданинъ и Джемалъ-бей, офицеръ. Рѣчьта на Джемалъ-бей бѣше пламенна. Крайно развълнуванъ, ораторътъ посочи своя калъчъ и каза:”,До сега отоманската империя почиваше на силата и респекта на тоя калъчъ; за напрѣдъ, обаче, тя ще почива на правдата и законностьта". Кметътъ Адилъ-бей говори на турски. Банкетътъ, при най-весело настроение на духоветѣ, продължи до 1 ч. подиръ полунощь.

Необходимо е да направя нѣкои допълнения къмъ първото ми писмо, което писахъ вчера набързо.

При пристигането на увеселителния тренъ, на гарата свирѣше и еврейска музика.

На банкета, който се даде първата вечерь въ честь на гоститѣ отъ страна на кметството, свириха двѣ военни музики и непрѣстанно се пускаха ракети, феерверки и градината се освѣтляваше съ бенгалски огънь. При пристигането на гоститѣ по протяжението на улицитѣ отъ гарата до „Беязъ-куле", едно пространство отъ 3 км., бѣха поставени въ шпалиръ стражари, общински служащи и др. хора, които пускаха ракети и освѣтляваха пѫтя съ пъстри огньове. Посрѣщането бѣше по вече отъ блѣскаво; то бѣше царско...

С. 124 При мене идватъ българи-екскурзиянти и ми се оплакватъ, че изъ пѫтя гърцитѣ ги подсвирквали и псували. Има опастность отъ нежелателни случки. Нашитѣ българи не могать да не реагиратъ на тия гръцки прѣдизвикателства. Гърцитѣ псуватъ не само гоститѣ, но и България.

 

Солунъ.

Златане,

Връщамъ се отъ улицата и ти пиша. Пиша ти при вълнение. Това, което прѣди малко видѣхъ и чухь, е отъ естество да зарадва всѣкой българинъ и да възгордѣе всѣкиго, който що годѣ обича нацията и отечеството си. Менѣ се струваше, че Солунъ, слѣдъ като отживѣ бурни моменти на всеобщъ ентусиазмъ, ще е прѣстаналъ да се вълнува. Обаче, много съмъ се лъгалъ. Това, което днесъ подиръ пладнѣ се извърши на улицата, краснорѣчиво доказз, че солунчани сѫ народъ съ крайно горещъ темлераментъ, че тѣ умѣятъ да цѣнятъ искренностьта и народитѣ, които не идватъ при тѣхъ само да ги ласкаятъ и залъгватъ.

Гр. Василевъ държа на 3 ч. подиръ пладнѣ една рѣчь за новосъздаденото положение въ Турция. Рѣчьта му, крайно умна и умѣстна, се изслуша отъ 3000-то събрание съ дълбоко внимание. Слѣдъ него взе думата Д-ръ А. Медонса, бившъ княжески търговски агенгъ въ Сѣресъ, който произнесе втора рѣчь на французки. Тя бѣше прочувствена и приятелска за България и държавнитѣ мѫже. Тя разпали слушателитѣ и ги хвърли въ едно опиянение, което по-късно избликна въ бурни бушующи душата талази. Събранието въ кафене „Сплендитъ-Паласъ" едногласно рѣши да отиде дружно въ еврейския националенъ клубъ и да изкаже благодарноститѣ на софиянци за устроената имъ блѣскава срѣща отъ страна на солунскитѣ евреи. Това стана. Една 5000 маса народъ, на чело на софийскитѣ гости, се отправи къмъ клуба. Тамъ гоститѣ бидоха посрѣщнати отъ евреитѣ крайно любезно. Свирѣше частна музика. Прѣдъ една маса, на която бѣха сложени закуски и шампанско, се държаха привѣтствия и тостове. Отъ името на солунската еврейска колония говори Цемахъ. Отговори му Гр. Василевъ. Сетнѣ стана нѣщо, което е мѫчно да се опише, Джемалъ-бей, тоя благороденъ офицеръ, каза нѣколко думи, които възпламениха публиката. Настѫпи мигъ на забрава.

С. 125 А слѣдъ туй почнаха носенията на рѫцѣ, цѣлувкитѣ и прѣгръщанията... Какви мили сцени: душитѣ на турци, евреи и българи се слѣха въ едно и се понесоха надъ дребнавоститѣ, които до скоро разяждаха нациитѣ, населяющи Македония... Въ клуба гоститѣ сгояха по-вече отъ г. часа. Отъ тукъ съ еврейската музика начело въ стройни редове се отправиха къмъ младотурския клубъ. Това шествие изъ улицитѣ бѣше единъ триумфъ! Отъ всѣкѫдѣ рѫкоплѣскания, отъ всѣкѫдѣ бурни викове: „Да живѣе България"! И всичко това въ Солунъ!

Когато шествието достигна до клуба, на единъ отъ прозорцитѣ му се появи Енверъ-бей. Това бѣше достатъчно околностьта да се оглуши отъ трѣскави рѫкоплѣскания и викове „Ура". Държа благодарствена рѣчь на турски г. Добревъ. Отговори му на чисто български езикъ Енверъ-бей. Когато именития революционеръ говорѣше, народа просто лудѣеше ; тъй силни и наложителни бѣха чувствата му . . . Шествието отъ тукъ потегли наново изъ улицитѣ и се отправи обратно за локала „Сплендидъ Паласъ" изъ пѫтя гоститѣ бѣха прѣдметъ на небивали, на възторжени овеции. Едно педесеть хилядно еврейско и турско множество бѣше обградило отъ двѣтѣ страни улицитѣ; то плѣскаше рѫцѣ и викаше: „Да живѣятъ любезнитѣ гости" ! „Да живѣе приятелска България”!

— Солунъ още не е виждалъ такива сцени, пълни съ непритворна искреность и сърдечность — казаха ми нѣколцина мѣстни журналисти.

Когато шествието изпълни локала, почнаха нови тържества. Гражданина Кондовъ отпусна множество бутилки съ бира, а ораторитѣ наново влѣзнаха въ ролитѣ си. И пакъ почнаха привѣтствията, и пакъ почнаха взаимнитѣ увѣрения въ искреность и сърдечность...

Сега е 11 ч. прѣди полунощь, но виковетѣ: „Да живѣять българитѣ" още продължаватъ на улицата. Не зная да ли не ще е много силно, ако кажа, че тоя день на гърцитѣ тукъ се нанесе смъртенъ ударъ.

Утрѣ, въ 6 ч. сутриньта, увеселителния тренъ ще отпѫтува за Битоля, къмъ сърдцето на Македония, къмъ хубавата Пелагония, която ражда злато и герои!

 

С. 126 Битоля, 1 септември.

Събудихме се рано. Солунъ спѣше въ морови зари, когато полубудни, полузаспали, стигнахме гарата. Уморени отъ тържествата, силно поласкани отъ вниманието и любезностьта на солунчани, ние — екскурзиянтитѣ — изпълнихме украсенитѣ съ зеленина и флагове каруци на тренътъ и се впуснахме въ пѫть. Пѫтуването ни отъ Солунъ за Битоля бѣше новъ триумфъ за България и българщината въ Македония. На всѣка стѫпка срѣщахме сюрпризи, на всѣка стѫпка бивахме обливани съ топлота и сърдечность — изблици на обширна радость, постигнала едно измѫчено население.

С. 132 Двама екскурзиянти, единия стамболовисть, другия радославистъ, щѣха насмалко да се сбиятъ въ една солунска улица при спора: да ли стамболовиститѣ или радославиститѣ ще направятъ Солунъ модеренъ градъ, ако той падне въ български рѫцѣ.

На банкета въ Солунъ, даденъ отъ младотурцитѣ, опълченеца Кѫршовски държа една дълга рѣчь, съ която исторически доказа, че турцитѣ произхождатъ отъ българска кръвь. „Ние, българитѣ, сме дали по-вече отъ 2 милиона жени на васъ, братя турци — завърши оратора — И сме ви дали културата си, знанията си, силата си"... Адилъ бей, солунския кметъ, помоли С. Радева да му прѣведе на френски тая знаменита рѣчь.

 

С. 147 Солунъ, 10 септември 1908 год.

Мой Златане,

Трѣбваше да се прибера въ Солунъ, тоя веселъ нервъ на възродена Македония.

 

С. 149 Солунъ.

Солунъ е все тъй оживенъ. Тукъ сѫ членоветѣ на народния театъръ, които сѫ окупирали хот. „Коломбо" и съ своята живость вливатъ весела нотка въ живота. Тукъ сѫ си дали срѣща и почти всички македонски войводи, слѣзли вече отъ планинитѣ. Горди, смѣли, съ малко дивъ и страненъ погледъ, вслѣдствие дългия горски животъ. Тукъ е легендарния Апостолъ-войвода, тукъ е и античния дѣдо Дончо, а и най-младия борецъ за македонската свобода — войводата Георги Занковъ, бръзъ като сърна, блѣстящъ и впечатлителенъ, сѫщински Лоенгринъ!

По-вечето отъ делегатитѣ на конгреса на конституционнитѣ клубове сѫ бивши заточеници, емигранти и политически затворници. А всички въ душитѣ си носятъ бѣлѣзитѣ на недавното тежко робство, на мѫченията, на които бѣха изложени, като първенци, отъ турската тираническа власть. Между тѣхъ има и хора неграмотни, обаче, хора, на които житейския имъ опитъ вдъхва достатъченъ респектъ.

Днесъ съ изненада Солунъ научи новината, че българското правителство е заело източната ж.-пѫтна линия въ България и е назначило по нея свой персоналъ. Тая новина, при кошмара, въ който живѣемъ тукъ подъ турско-българския дипломатически конфликтъ, се посрѣщна отъ всички съ смущение.

Настава видимъ обратъ. Почва да става хладно, даже студено, Златане! И за да се осигуря за всѣкой случай, ще се прибера скоро въ Скопие, та да съмъ по-близо до България. . .

С. 150 Снощи въ Солунъ научихъ, че сръбскитѣ гости на другия день ще отпѫтуватъ за Бѣлградъ. И за да се полюбувамъ още малко на унижението имъ, тази сутринь поехъ трена и наедно съ тѣхъ потеглихъ за Скопие. Всички каруци на трена бѣха прѣпълнени съ народъ — народъ, който се радваше, който гълчеше и немирствуваше. Това бѣха търговци отъ околностьта, на които свободата даваше широкъ просторъ за търговията имъ ; това бѣха граждани отъ провинцията, които бѣха посѣтили Солунъ и бѣха изживѣли хубави моменти на радость и възхищение; това бѣха турски офицери, които носѣха съ себе си инструкциитѣ на солунския младотурски комитетъ и повишенията си. Само въ двѣ отъ каруцитѣ на тренътъ царуваше мълчанието. И макаръ тѣ да бѣха прѣпълнени съ хора, чувствуваше се, че въ тѣхъ има мъртвецъ. Разбрахъ, че тамъ сѫ екскурзиянтитѣ. И, за да бѫда по-близо до тѣхъ, взехъ багажа си и се настанихъ въ едно първокласно купе. Помислихъ, че тъй ще бѫда въ контактъ съ сърбитѣ и ще мога да разговарямъ съ тѣхъ изъ пѫтя.

Това утро бѣше чудно хубаво. Проливниятъ дъждъ, който бѣше падналъ въ Солунъ прѣди два деня, бѣ прогонилъ нетърпимитѣ горещини. Слънцето, излѣзнало високо на небето, грѣеше въ пурпуръ и разливаше лѫчитѣ си по посърналото поле и надъ синьото безбрѣжно море.

Прочетете повече от Петър Завоев

Search