The Bulgarians tell us

Детски спомен на Димитър Др. Тъпков

Най-ранните ми спомени датират от времето около 1911 година когато съм бил на четири-пет годишна възраст. Това бе през царуването на 34-тия султан Абдул Хамид II, известен под прозвището кървавият султан.
Живеехме в Солун, където баща ми беше учител в Българската девическа гимназия. И сега си го спомням с малка черна заострена брадичка и черни засукани на горе къси мустаци, според тогавашната мода, изискан, елегантен, с „пресно ударен на калъп“ фес. В онова време в турската империя, не само мохамеданите, а всички поданици на султана – християни, евреи и др., обезателно носеха алени фесове върху главите си. Само селяните ходеха с ниски „капета или калпаци, в зависимост от националната си носия.


Добре си спомням къщата ни. Намираше се във високата хигиенична част на амфитеатрално разположения град в турска махала. И тук, както навсякъде в градовете в които живееше смесено население, турците заемаха високите квартали. Тя бе направо на улицата, двуетажна с железен балкон. От горния етаж се откриваше на юг към морето прекрасна гледка. На доле под нас се стелеше пъстрият четвърт милионен град, опиращ в залива чиито очертания някъде далеч се сливаха със синкавия хоризонт, а приоблачният Олимп се надвесваше над огледалните води.
Влизаше се направо от улицата през масивна орнаментирана врата в малко преддверие, от което, с няколко мраморни стъпала, се изкачваше до стъклена преграда (джамлък), който въвеждаше в салона. Последният представляваше почти квадратен коридор около който бяха наредени стаите и служеше за всекидневна. Дървеното стълбище, водещо за горния етаж, започваше също оттам. На срещуположния му край имаше широка остъклена врата, която извеждаше на просторна тераса, покрита с бели мраморни плочи и оградена с железни перила. От нея по широка, пак мраморна стълба, се слизаше в двора, а от него – в градината. Тогава в Солун мраморът беше широко използван строителен материал, може би по климатически причини, или може би поради това, че циментовите мозайки не са били в онова време още възприети в сградостроителството, а може би и поради по-голямото благосъстояние.
Дворът бе отделен от градината с желязна ограда поставена върху каменен цокъл и поддържана от четвъртити тухлени колони. В последната растяха нарове, маслинови дървета, смокини и други овошки, а под тях буйна трева и бурени, защото нямаше кой да я обработва, и изцяло беше на мое разположение. Играейки в нея аз чувах всеки ден към четири-пет часа мюезининът от викалото на насрещната джамия да призовава правоверните на молитва, а на мен и баба ми известяваше, че е дошъл часът за следобедната ми закуска. Случваше се понякога, и то не рядко, да огладнея преди това определено време и да нямам търпение да дочакам провикването на мюезинина. В такъв случай се покачвах на една от колоните на оградата, слагах ръката си на ухото и започвах да имитирам провлеченото напевно викане на ходжата, като подобно на него, се въртях бавно към всички посоки. След това слизах и тичешком отивах при баба ми, задъхано казвайки: „Майко, ходжата викаше.“ Това значеше: „Дай ми да ям!“ Кой знае колко са се смели на тази моя наивна хитрост. Важното е, тя сполучваше и на часа заедно с усмивките, получавах хляб и сирене.

Search