The Greeks tell us

Предговор на Теофано Калояни към българското издание на книгата й Смъртта на рицаря Челано и други истории, Сиела, 2013

Родена съм в Солун, в квартала който се нарича „Саранда Еклисиес”, кръстен е така на градчето Саранда Еклисиес в Източна Тракия недалеч от Черноморския бряг – турското градче Кърккилисе (днешното Къркларери). Дядо ми е бил от там. Баба ми беше родом от Пловдив (Филипуполи). Израснах в техния дом, тъй като родителите ми бяха много млади и много заети с бъдещето, докато при баба царяха редът и миналото. Както казваше и тя самата, “не съм отнякъде, аз съм от тогава. Като казвам оттогава, имам предвид от време оно, когато не съществуваха граници, толкова съм стара!”. Според нея, както я слушах да повтаря неведнъж ден след ден, „тогава” всичко било по-добро: по-любезно, по-луксозно, по-сигурно, без прахоляка и беднотията на новия живот тук, в Гърция. Беше се преселила в Солун сравнително късно, през 1926 г., след една спирка в Девическото училище в Цариград, където се бе и омъжила за дядо Никола.

Така че от малка непрекъснато слушах за онова вълшебно място – Филипуполи - с файтоните, танцовите забави, братовчедките й от Одеса, летуванията във Варна, софрите, годежите, чеизите от френска дантела, охолството и добруването. Всичко хубаво беше там и тогава, а всички неприятности – тук и сега.
Така научих за „нашия дом” на тепето с римския амфитеатър, за къщата с извити стрехи и тавански помещения с призраци, за прадядото евреин - търговец на платове, който завел жена си Олга на международното изложение в Париж през 1900-та година, но в последна сметка така и не се качили на Айфеловата кула и Олга му натяквала това чак до сетния му ден, за уроците по френски – вече напълно забравени, за първите подстрижки каре и роклите със смъкната талия.
В края на деветдесетте години, почти век след Парижкото изложение, което така вгорчило сърцата им, когато къщата в Солун бе продадена, открих последните копринени дрехи да гният на тавана. Рокли, юргани, ешарпи и сатенени пантофки от същия плат като роклята, които след Пловдив не бяха обличани никога повече. Останали бяха в сандъка в очакване на по-добри дни, които така и не дошли никога. Сред тях имаше и няколко везани кърпи, български, от онези, които когато бях малка си представях, че са на похитената самодива, която живееше в къщата…

Всички разкази на баба ми и на нейните сестри говореха за един изгубен рай, там в някогашната им родина. И въпреки че беше изгубен завинаги, той беше толкова могъщо-притегателен, че не им позволяваше да си сътворят нов. Къщата в Солун беше голяма и висока, но излъчваше тъга. Дантелите и бродериите им бяха безупречни, но неизменно „другите”, „старовремските” бяха по-хубави. Едновремешните конци бяха по-здрави, някогашните цветове по-ярки, овехтелите тъкани по-огладени, старите накити по-бляскави. Преживяваха всекидневието на изгонването от Рая. Знаеха, че всяка минута, която отлита, ги отнася все по-далеч и по-далеч от Пловдив. Всеки път когато се срещаха, петте сестри подхващаха историите, разговаряйки за неща случили се преди шейсет години в Пловдив. Може пък не Пловдив да бе техният изгубен рай. Може би единственият рай бе тяхната младост. А тя със сигурност беше останала там.

Старото им име, онова, което бяха носили в България, беше Тахчиеви. Тъй като не било гръцко, го бяха променили на Ставру1, тоест като покръстили се евреи се бяха нарекли по името на Божия Кръст. Тази промяна бе станала причина за гибелта и на двамата им братя в село Доксато, Драмско през 1941 г. при репресиите последвали една партизанска акция. Българският офицер, който предал техните трупове на баща им, като го чул да говори на български, останал стъписан: „Ама защо не дойде да ни кажеш?… Щяха да се отърват!” От онзи миг насетне дядо се променил. С каквито и начинания да се захванел, все се провалял: тютюн, вносна търговия, застраховки. Така си останали завинаги чужденци в новата им родина. Петте сестри сключили неизгодни бракове или пък останали стари моми, понеже не скланяли да вземат някой, който не е от тяхната черга, макар че „тяхната черга” вече съществувала само във въображението им. Единствено най-малката и най-упоритата – Аврилия - в последна сметка станала известна модистка в Солун, може би защото не била сварила да живее в изгубеното величие на Пловдив. Купила си къща сама, построила си и извънградски дом, а накрая на шейсетгодишна възраст се задомила с един гръко-американец майстор-готвач.

Колкото повече обаче годините минавали и кръговратът на живота им наближавал своя край, толкова по-често се събирали и си говорели за доброто старо време. Бродирали, пеели и си разказвали истории за неща случили се преди петдесет, шейсет, седемдесет години. За онзи, който заглеждал Султана, за другия, който бил пратил сватове за Катина, гледай ти каква наглост! За керваните камили, които преминавали през Мраморно море и се изкачвали към Черноморското крайбрежие лете, за ястията в които се слага розова вода, за сладкото от рози на прабаба Олга, за наръчниците й от DMC2 с новите модели за бродиране – направо от Париж, казвам ти! – за тазгодишната дължина на полите - клош или прилепнали по тялото.

Ако се намирахте, като мен, в съседната стая, нямаше да чувате пет баби уморени от несгодите, войните и недоимъка. Човек чуваше как петте сестри Тахчиеви от Пловдив се приготвят за следобедната си разходка и лелеяния жених.

Постепенно историите им се оплетоха в едно кълбо в детското ми съзнание и бях абсолютно убедена, че всичко красиво, всичко приказно, самодивите и царските синове със сигурност се тълпят в Пловдив. Черно море се приближаваше към мен – разбушувано, пълно с привидения. Да оставим настрана, че имаше и камили. Така, неизменно, от съседната стая, научавах, че историите са по-силни от действителността, а може би и по-истински.

-------------

1 Ставрос (гр.) – кръст. – Бел. пр.
2 DMC - интернационална корпорация за конци, платове, игли и други аксесоари за бродиране, основана в Северна Америка през 1746 г. – Бел. пр.

Search