Българската общност

Българската общност

Българска църковна община в Солун (1868-1913)

За пръв път за българска община в Солун се споменава в писмо на Киряк Динков – Държиловец до монашеското братство на атонския български манастир „Св. Георги Зограф” от февруари 1862 г. За официална дата на основаването й обаче се счита 8 февруари 1868 г., когато 850 солунски българи от зидарския, шивашкия, дърводелския, скотовъдния, кожухарския и търговския еснаф дават писмено пълномощие на свои по-видни съграждани да ги представляват и да се грижат за църковно-обществения им напредък.

През юли 1880 г. Българската екзархия официално утвърждава възстановената след Руско-турската война Българска църковна община в Солун, а през 1882 г. и нейния устав. Българската църковна община се сдобива през 1896 г. със собствена сграда, която се е намирала на днешната ул. Олимпу 102-108. Екзархията обаче няма свой митрополит в Солун, което поставя общината в неравнопоставено положение и затруднява контактите й с вилаетските власти. В началото на ХХ век Българската църковна община в Солун има 4 енорийски свещеника, представител във вилаетското управление и трима кметове (мухтари). Тя се счита за главна българска община в македонските вилаети на Османската империя, която трябва да представлява пред местната власт интересите на по-малките български общини. Българската църковна община в Солун престава да функционира с убийството на председателя й архимандрит Евлогий по време на Междусъюзническата война.

Председатели на Българската църковна община в Солун са били: Иван хаджи Лазаров, Димитър Паунчев, архимандрит Козма Пречистански, архимандрит Григорий Пелагонийски, отец Иван Маджаров, митрополит Авксентий Пелагонийски, отец Неофит, архимандрит Никодим, Георги Баджаров, архимандрит Евлогий.

Църкви

Първият български параклис в Солун „Св. св. Кирил и Методий“ е открит на 20 юни 1873 г. на празника на Св. Наум Охридски. Той се е намирал на стотина метра южно от централната улица Егнатия в махалата Панагуда на ул. Капитан Патрики (Bayat). При откриването си параклисът представлява малка сграда, състояща се от две стаи и коридор, закупена благодарение на дарения. През годините параклисът „Св. Св. Кирил и Методий” е ремонтиран, надстроен, изградена е камбанария, а в двора е построена малка двуетажна къща за жилище на клисаря и свещеника. Днес на негово място има частни сгради и нищо не напомня за първия български храм в Солун.

Втората българска църква в Солун „Св. Димитър” отваря врати във Вардарската махала на 8 май 1890 г. Тя се помещава в едно от двете паянтови здания, закупени през 1887 г. и през 1889 г. на името на българския екзарх Йосиф І. Официално е заявено, че  предназначението им е да послужат за кожухарски склад, но всъщност целта е да се превърнат в църква и в начално училище. Църквата се е намирала срещу „Бурмали-джами” на ул. Зелефхидон 11 (днес ул. Антигонидон) и  от 1906 г. фигурира в османските регистри като българска църква на ул.  Dikili Tas (Μπηγμένης Πέτρας). Църквата „Св. Димитър” изгаря по време на големия пожар в Солун през 1917 г.

Третата българска църква „Св. Павел” е построена през 1900 г. в централните български гробища, които се намират до гръцкото гробище Евангелистрия. Малкото каменно параклисче е построено на парцел, закупен от българската община и има ферман, издаден на името на екзарх Йосиф І. То съществува и днес, преобразувано на склад в гръцките гробища Евангелистра.

Още през 1896 г. българската църковна община в Солун издейства ферман на името на екзарх Йосиф за строеж на представителна българска църква. От 1906 г. започва дарителска кампания за строеж на български храм „Св. Георги” в квартал Пирги. В резултат на създадената всенародна организация е построена солидната сграда на църквата „Св. Георги”, която остава неосветена до Балканските войни (1912-1913). Това е днешната гръцка църква „Св. Йоан Златоуст” на ул. Пердика 55.

Гробища

Българи погребват свои близки в Солун още от заселването си в града. След разделянето на православната общност и особено след обявяването на Българската екзархия за схизматична (1873) въпросът за гробищата става изключително важен, защото много хора правят избора си дали да се отделят от гръцката общност в зависимост от това дали ще могат да погребват мъртвите си на осветена земя.

Най-старото официално признато българско гробище в Солун е централното. То се намира в източната част на стария град, непосредствено до крепостната стена и гръцкото гробище Евангелистрия. Първият парцел (3-4 декара) е закупен и дарен за българско гробище от Милош калфа и Лазо калфа, дърводелци от Дебър, вероятно в началото на 70-те години на ХІХ в. От 1888 г. това българско гробище е официално признато от османската власт.

Близо четири години продължава борбата на българите в Кукушката махала за свое гробище в нея. През 1886 г. те получават официално разрешение от властите да направят гробище в близост до византийския храм „Св. Пантелеймон”, но срещат бурното противодействие на гръцката общност в квартала. Благодарение на светогорски помощи през 1890 г. е закупен парцелът на българското гробище при „Св. Петка”. Тапията за собствеността му е на името на местния гражданин А. Стоянов. През следващите години това гробище става 15 декара, оградено е и в него е изграден кладенец.

През 1914 г. двете български гробища в Солун са завзети, част от гробовете са изровени, костите от тях са изхвърлени и на тяхно място са погребани бежанци гърци.
Българи са погребани и в католическото гробище на Солун, създадено между 1860-1867 г. в местността Зейтинлък. По време на Първата световна война (1914-1918) в него започват да се погребват загинали войници от силите на Антантата. Тъй като мястото не стига през 1920 г. до католическото гробище се оформя Съюзническо военно гробище. То е най-голямото военно гробище на Балканите и в неговата английска част са погребани 45 български войници. Български военнослужещи са погребани и в Германо-българското военно гробище, което се е намирало западно от военното гробище на съюзниците от Антантата. В обща гробница-костница са били поставени костите на 800 неизвестни български войници, загинали край Солун, а телата на други 26 военнопленници са положени в отделни гробове. След Втората световна война (1939-1945) това гробище е разрушено.

Демография

Въпреки че многоезичието на солунчани, които говорят „на четири езика” – османски, гръцки, български и ладино, е отбелязано още от Евлия Челеби (1668), то пръв отделна българска общност в града забелязва руският пътешественик Василий Барски през 1725-1726 г. До ХІХ век сведенията за българите в Солун остават спорадични и се ограничават основно до приписки в манастирските кондики. След създаване на шивашкия еснаф на дебърани, крушевци и кичевци през първата четвърт на ХІХ век, българите, които в голямата си част а преселници от Западна и Централна Македония, стават видима част от жителите на града. С напредването на урбанизационните процеси все по-големи маси българско население се стича в Солун в търсене на сигурност и по-добър живот.

Османското преброяване от 1904 г. отбелязва, че българите - екзархисти в града са 3 697 от общо 12 434 жители християни. Статистиката на Българската екзархия от 1905 г. преброява в Солун 5 888 българи, от които 3 840 екзархисти, 1 600 патриаршисти, 320 сърбомани, 48 униати и 80 протестанти. За около 6 000 българи, населявали града в този период говорят и гръцките източници. По данни на Българското генерално консулство в Солун преди Балканските войни (1912-1913) в града живеят около 10 000 българи, което е около 8% от населението му. През следващите години броят им съществено намалява и по време на Първата световна война (1914-1918) едва 1 800 души декларират, че са българи. Трябва да се има предвид, че както тази цифра, така и цифрата от 11 000 души, записали се като българи в годините на Втората световна война (1939-1945) не отразяват реално българското присъствие в Солун. В първия случай част от българите премълчават своята националност, за да не станат обект на преследване от гръцките власти, а във втория – хора с небългарска националност се записват като такива, за да получават храни и помощи в тежките военни години.

Търсене