Българи разказват

Кузман Йосифов в Солун

Кузман е на 15 години, когато през 1906 г. заминава да продължи образованието си в Солунската реална мъжка гимназия. Прогимназия е завършил в Дебър, но тук няма гимназия и понеже се учи отлично, Йосиф – баща му, решава да му даде този шанс.
Три дена с три коня при попътен вятър трае пътуването от Дебър до Солун. Пътят е доста опасен, а и труден – през Струга, Охрид и Воден. Йосиф наема кираджия за дългия преход през планините. Кузман язди единия кон, вторият е за кираджията, третият носи багажа – един голям дюшек, одеяла, чаршафи, а после цялото това богатство е настанено в пансиона към училището.


Солун смайва новия ученик – градът е огромен, поне десет пъти по-голям от Дебър, с оживени улици и шумни пазарища, космополитен. Кузман си спомня, че най-весело е по Заговезни, голям и много тачен празник, честван с пищен карнавал. Цяла седмица по улици и площади се нижат, танцуват, пеят и се смеят маскирани хора – турци, италианци, българи, гърци, евреи, а нощното небе се пръскат разноцветни фойерверки.
В гимназията учат на български, но заедно с това изучават турски и френски език. Кузман обича мелодичния френски и се възхищава от учителя: „Говореше с типично френско произношение“. Силно впечатление му прави и преподавателят по естествена история. Той придружавал лекциите си с нагледни и доста шокиращи примери: „Я иди до касапницата да ми донесеш карантия“ – казвал той на някой от учениците и му подавал един бешлик. После разстилал донесеното на масата, „аутопсирал“ червата и дробовете или взимал сламка и започвал да надува белия дроб, за да покаже дишането.
На празника на гимназията на Св. Св. Кирил и Методий пък поканили местния паша, управителя на Солун, и всички ученици изпълнили пред него химна на султана на турски език. Велможата останал много доволен.
Веднъж Кузман научава, че в Солун неочаквано е пристигнал баща му. Двамата се разхождат из града, отиват до морето, и Йосиф, разбира се, не пропуска възможността да поплува. Той е отличен плувец, нали е тренирал на рогата на козел, все пак синът му го следи с тревога, когато влиза много навътре. Но истинската причина за посещението на Йосиф е друга. Ето и самата история.
Един ден големият брат на баща ми, както обикновено, отишъл на полето и се заловил на работа на нивата и лозето. По едно време дошъл един албанец, вързал му ръцете и го помъкнал през реката Дрин в Албания. На другия ден жена му получила писмо да изпрати сто лири злато, за да освободят мъжа й. Нашето семейство научило за нещастието и баща ми се съветвал със синовете си какво да направи. Искал да знае дали синовете му са съгласни да се опита да спаси брат си. Те били готови да посрещнат опасността от съдружниците на албанеца в града и го посъветвали да тръгне веднага. Аз бях ученик в гимназията в Солун, когато научих, че баща ми е пристигнал в града. На другия ден той се срещна с приятели и те го насочили към руския член на европейската контролна комисия. Руският представител завел баща ми при австрийския представител и заедно отишли при главния инспектор на Македония (трите вилаета Солун, Скопие, Битоля) Хасан Хилми паша. Пашата изслушал баща ми и му казал да дойде на другия ден. Хилми паша телеграфирал строго нареждане на дебърския паша да направи всичко възможно да освободи пленника. Пашата извикал ортаците на разбойника и им заповядал да освободят пленника, защото за това престъпление вече научила цяла Европа. На другия ден съобщили на баща ми, че брат му е освободен.
Аги и бегове обаче решили да махнат от Дебър пашата. За тази цел събрали от селата гладни албански тълпи и напълнили къщите на българското гяурско население в града. Не стига това, а със зурли и тъпани правили манифестация и викали: „Ще колим врага!” Нашата уличка беше запазена, понеже повикахме войници да ни пазят. След като градските турски големци постигнали целта си, гладните жестоки албанци се прибрали в селата си.
Любопитна подробност е, че войникът от редовната турска армия, който пазел къщата на Йосиф и семейството му, бил негър. Спял в стаичка до входа на къщата и се показвал, щом някой се появи – огромен, черен, с униформа и ятаган, самият му вид бил достатъчен, за да стресне всеки разбойник. Задачата му била да охранява няколко къщи, а пък българите там го хранели и поели.
Кузман живее и учи в Солун пет години. После никога повече не се връща тук, но до края на живота си ще обича този бял град с мирис на смокини.

Историята е разказана от внучката на Кузман Йосифов - г-жа Мария Баева

 

Истор

 

Търсене