Българи разказват

Откъс от новелата "Преселението"

С разрешение на проф. Боян Биолчев публикуваме откъс от новелата му "Преселението", издателство "Труд", 2018 г. 

Пристанището на Солун е по-широко от погледа. Корабите в залива са толкова на гъсто, че водата между тях е като смачкана.
А иначе - накъдето и да се обърнеш всичко е в повече и e по-голямо, отколкото си го е представял човек, който го вижда за първи път. Къщите пълзят по близките хълмове и почти са ги превзели. Живее ли се в необятен град. Колко ли хора има в тия нанизи от бели къщи. Имат ли брой… Сигурно, като отминат улицата си, заживяват сред непознати.

Иван потъва в първите улици. Още един непознат, но за всички. Ала къде са тези всички.
Чак сега осъзнава, че и на пристанището, и по улиците няма почти никой. И че редките минувачи се гледат от далече под око, а се разминават, обръщайки глава встрани.
Той ясно долавя страха, дори и в голям град, който не познава. Явно война е тогава, когато едва си се осмелил да излезеш от къщи и изобщо не поглеждаш другите осмелили се в очите. Но как да намери скрити българи, ако въобще ги има тук. Той по усет търси малки, немарливи улички, където къщите не са бели.
И накрая попада в такива. Докато по другите се разминаваше от време на време с някого, сега не се мярка жив човек. Дълго обикаля, докато насреща му се задава първият. Българин е, личи по това, че не отмества поглед, но само за да види навреме, кога да избяга. Очите му скачат от разпрания ръкав към безизразното лице на Иван и обратно.
И Иван решава да рискува. С ясен глас казва на български:
- Къде са наште войници?
Мъжът се заковава на място. Поставя пръст на устните си, после се обръща и хлътва в първия двор, който без съмнение не е негов. При портичката само сочи с права ръка - надолу, към центъра на града.
Иван пак е съвсем сам. В малката улица, където се стапят във въздуха единствените му български думи. Той знае, че е сбъркал посоката, че сега, като отиде там, където му посочи наплашеният сънародник, ще дойде и краят на рехавия му дотук късмет. Но няма избор.
Каквото и да стане, да става по-бързо, ако така е писано.
И Иван поема обратно към пристанището, за да продължи нататък към сянката на съдбата си, която до тук все го догонваше, а сега вече надвисва над него.
С равна походка на примирен с отчаянието човек достига крайбрежната улица. И тук минувачите не са много, но не гледат нито встрани, нито в него. Хора, които не се опасяват, че няма да стигнат, където трябва. След малко се задават трима души, с пушки на рамо, облечени в еднакви износено жълти куртки. Единият от тях го заглежда, но после продължава да говори с другите двама. Избухват в смях. Да се смеят, нали не го спряха. В дъното на улицата израства пред погледа му огромна кръгла кула. Около нея има много войници с бели дрехи и смешни обувки. Между тях се изнизва редица от умърлушени хора, които, един след друг, потъват във вратата на кулата, често подкарвани с удари на приклади. Иван спира в неведение, какво да прави. Господи, и на това ли му викат война – и за какво се води тя върху гърбовете на хора, които сигурно не са пипали оръжие. „Оръжието дава сърце на страхливците“ – казваше осиновителят му. Но тия войници не са страхливци, дори и от далече си личи, че лицата им просветват от някакво необуздано, дълго чакано доволство. Толкова много хора с еднакви лица.
Страхът няма лице, има гръб.
Иван инстинктивно се обръща. Но за къде. Ако стои на място, е по-подозрително. И той тръгва обратно по крайбрежната.
Късметът не тръгва с него. Задават се тримата с пушките. С прясно облечените, носени от други дрехи. Явно – новоизлюпена стража, дежурство, караул или както му казват на гръцки. Работата им е да обикалят. И този път вървят право срещу него. „И в турския аскер дежурехме по трима“ – му идва нелепа мисъл. Те спират на няколко крачки. Единият му прави знак с пръст да дойде при тях. Той да дойде при тях, не те при него.
Иван ги приближава със ситна стъпка на подчинение.
Питат го нещо. Той светкавично решава, че единственото, което му остава, е отново да се прави на ням. Кълчи пръсти в някакви знаци, които на него му се струват съвсем ясни – че има работа там, на където е тръгнал.
Отново му говорят нещо. Той повтаря същите движения и допълнително маха с ръка няколко пъти напред, че много бърза.
И тримата прихват.
Този, който го бе загледал още при първото им разминаване, престава да се смее. Лицето му се опъва и той внезапно му изкрещява:
- Що се правиш на идиот, бе.
Крещи му на български.
Краката на Иван се подкосяват. Той само мига и мълчи.
- Знаеш ли какво те питахме – злъчно казва мъжът – Питахме те къде искаш да изядеш боя. И ти хубаво ни посочи.
Иван продължава да мълчи. Колебае се, дали да не проговори на турски, но не знае няма ли да стане още по-зле, от колкото така или иначе тепърва ще става.
Мъжът казва на другите двама нещо. По лицата им плъзват подигравателни усмивки. После той отново се обръща към Иван:
- Защо ти е скъсан ръкавът. Пак мълчиш. Ще проговориш ти. Сега ще идем да те облечем, да не ходиш дрипав.
Какъв е тоя. И гледа по-зверски от другите. Осиновителят му е казвал, че има гъркомани, българи, пък се гърчеят. Помакът се прави на турчин, но не му знае езика, а този говори гръцки по-бързо от гърците. Иван сякаш чува още едни думи на доведения си баща: „Тия по-силно мразят кръвта си от чуждите“.
Ето, писано е било да го види.
Минават няколко улици. Достигат до големи сгради, целите в дупки, с издънени прозорци. Наоколо всичко е посипано с тухлен прах. Спират до най-разрушената.
Мъжът намества пушката по-здраво на рамото си. Сякаш показва, че е готов да я използва без колебание. После кимва на другите двама, хваща Иван за врата и го тласва към входа на сградата.
Двамата влизат вътре. Тежка трупна смрад затъква ноздрите. Съсирената кръв по пода и стените вече не е червена. Петната са черни, тук там тъмнокафяви. Кървавото писмо на войната.
- Може ли да ти кажа нещо – внезапно се осмелява Иван, стреснат от неведението, къде го водят.
- Проговори ли!
Мъжът казва това с доволна усмивка, но веднага със същата усмивка го псува тежко няколко пъти, перва го по тила и накрая добавя:
- Мене ще лъжеш.
- Беглец съм от турския аскер. Селото ми е в Странджа, на два дни път до Истанбул. Мобилизираха ме и аз избягах. Само тука можех да дойда. Не знаех, че има нова война.
Мъжът го прецежда с поглед. Понечва да го попита нещо, но видимо решава, че всяко любопитство към тоя нещастник ще бъде унизително и само небрежно казва:
- Да си знаел.
Блъсва го от коридора в едно по-просторно помещение. Вътре има голяма купчина зеленикави униформи. Нахвърляни - с гнуслива ръка, защото са свалени от убити и тежко ранени.
- Хайде, избирай си най-хубавата – изсмива се мъжът и отново го перва зад врата – Нали българската войска си дошъл да търсиш. Само дрехи останаха от нея. Само дрехите са тука, а в дрехите няма никой, защото вече са заровени.
Иван се навежда и вонята сякаш също се надига към него. Както е сгънат, сгърчва се и стомахът му. Повдига му се, но стържещият глад, с който вече се е побратимил, му помага да се сдържи. Грабва една куртка от края. Вдига я и я опъва за раменете, за да види размера й.
- Тая не – казва мъжът - Не виждаш ли, че дупката от куршума е на сърцето. Виж друга. Да минеш за ранен.
Иван направо грабва съседната. Простреляна е в гръб. Куршумът е влязал под дясното рамо и е излязал отпред. На изхода е разкъсал плата и изтеклата кръв е спекла парцалите в черно слънце. Петното е равномерно кръгло, което значи, че човекът в дрехата е паднал по очи и е останал неподвижно така.
Иван сваля разпраното си палтенце и го хвърля в купчината. Облича зеленикавата куртка.
Излизат от полусринатата сграда. Носът му, претръпнал от тежката воня вътре, още след първия поет чист въздух долавя, че куртката е изнесла навън дъха на смъртта.
И пак поемат по крайбрежната. Това му е за трети път. И за последен.
- Къде ме водите. Виновен ли съм за нещо.
- Виновен си – подигравателно казва гъркоманът – И ще те заведеме при българите. Дето са още живи.
- Ама защо да съм виновен.
- Много просто. Щото си българин.
Иван изведнъж усеща сила да каже това, което може да му коства много, но думите го парят. И тия, които чува, и тия, които ще каже:
- Ами ти какъв си. Не си ли българин.
Погледът на караулния се сгъстява. Той бавно сваля пушката от рамото си и с къс замах го удря с приклада отстрани в челюстта. Иван полита на земята, но идва в съзнание още преди да падне и веднага се изправя.
- Разбра ли какъв съм – казва караулният и се обръща към другите двама, за да им обясни какво се случва. Те кимат със съгласие.
Стигат при високата кула. Край нея са останали само десетина войника. Трите жълтеникави униформи разменят с тях няколко думи. Постовите, без да се бавят, натикват Иван през едва открехнатата врата, която ръждиво се затръшва след него.

Търсене